Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

— Чудесно… — рече барон Трег, като върна манерката. — Колко хора имаш?

— Около четири десетки — отвърна Гепарда. — Задръж манерката… Задръж я за себе си.

— Четиридесет… Четиридесет Бойни Котарака…

— Котета — каза Гепарда. — За съжаление… Но ние ще направим всичко, което можем.

Баронът го гледаше изпод обгорените си вежди. В очите му се четеше тъга.

— Слушай, братко-храбрецо — каза той. — При мен никой не остана. Аз отстъпвам от самия превал вече три денонощия. Непрекъснати боеве. Плъхоядите напират с бронеходите си. Изгорих около двайсет парчета. Последните два — вчера… тук в края на селото… ще видиш. Този щабмайор… той е глупак и страхливец… стар парцал… Исках да го застрелям, но виждаш ли, не ми остана нито един патрон. Представяш ли си? Нито един патрон! Криеше се из селото със своите диваци и гледаше как ни изпепеляват един след друг… Защо ли пък ти ги разправям тия неща? Къде е бригадата на Гагрид? Радиостанцията е на парчета… Последното: „Дръж се, бригадата на Гагрид е в настъпление…“ Слушай, цигарата… Съобщи в щаба, че осемнайсети отделен вече го няма.

Вече бълнуваше. Пламтящите му очи помътняха, езикът му едва се въртеше. Той се отпусна по гръб и продължи да говори, да говори, да бърбори, захриптя, а свитите му пръсти неспокойно шареха наоколо, като се захващаха ту за края на рогозката, ту за комбинезона. После изведнъж млъкна в средата на думата и Гепарда се изправи. Той бавно измъкна цигарата, без да сваля очи от извърнатото му лице, щракна със запалката, после се наведе и сложи табакерата заедно със запалката до черните пръсти, а пръстите жадно се впиха в табакерата и я стиснаха. Гепарда мълчаливо се обърна и продължихме пътя си.

Помислих си, че това е милосърдие — бригадният егер загуби съзнание точно навреме. Иначе трябваше да чуе, че бригадата на Гагрид също вече я няма. Покриха я тази нощ на рокадата с килим от бомби — два часа разчиствахме шосето от парчетата коли, като пропъждахме смахнатите, които пропълзяваха под камионите, за да се крият. От самия Гагрид намерихме само генералската му фуражка, станала грапава от кръв… Тръпки ме побиха, като си спомних за това и неволно погледнах към небето, за да му се порадвам, такова едно ниско, сиво и непрогледно.

Първото, което видяхме излизайки от селото, беше имперски бронеход, отбил се от пътя и забил нос в селския кладенец. Беше вече изстинал, тревата около него беше покрита с мазни сажди, под отворения бордови люк се търкаляше умрял плъхояд — всичко по него беше изгоряло, бяха останали само червеникавите му обувки с тройна подметка. Хубави обувки имат тези плъхояди. На тях обувките им са хубави, бронеходите — още по-добри, пък и бомбардировачите. Но войниците им, както знаете, нищо не струват. Чакали.

— Как ти харесва тази позиция, Гаг? — попита Гепарда.

Огледах се. Ама че позиция! Просто не можех да повярвам на очите си. Диваците си бяха издълбали окопи от двете страни на пътя, минаващ през средата на поляната между покрайнините и джунглите. Джунглите стояха пред окопите като стена на около петдесет крачки, не повече. Там можеш да събереш цял полк, цяла бригада, каквото си искаш, а онези в окопите така и няма да разберат, а когато разберат, вече нищо няма да могат да направят. Зад окопите на левия фланг имаше тресавище. Зад окопите на десния фланг имаше равно поле, което преди това е било засято с нещо, а сега всичко бе изгоряло. Да-а-а…

— Не ми харесва тази позиция — казах.

— На мен също — рече Гепарда.

И как ще я хареса! Тук имаше не само позиция, а на всичко отгоре и диваци. Бяха не по-малко от сто парчета и всички те се мъкнеха из тази своя позиция като на пазар. Едни наредени в кръг палеха огньове. Други просто си стояха, мушнали ръце в ръкавите си, а трети се лутаха насам-натам. Край окопите се търкаляха винтовки, стърчаха картечници, безсмислено заболи хоботите си в ниското небе. По средата на пътя, затънала в калта до главините, ни в клин, ни в ръкав се мъдреше ракетохвъргачка. На лафета й седеше възрастен дивак — или беше часови, или просто така си беше седнал, уморен от скитане. Впрочем той никому нищо не правеше — седеше си и си човъркаше ухото с клечка.

Вкиснах се от всичко това. Ех, да можех само да пална с картечницата си този пазар… О надежда погледнах Гепарда, но Гепарда си мълчеше и само движеше гърбавия си нос отляво надясно и отдясно наляво.

Отзад се чуха сърдити гласове и аз се огледах. До стълбището на крайната къща се караха двама дивака. Не можеха да си разделят дървеното корито — всеки дърпаше към себе си, всеки изригваше мръсни ругатни. Ах, виж, именно тях двамата с особено удоволствие бих ги поопърлил. Гепарда ми каза: