Аркадий Стругацки: Човекът от преизподнята

От джунглата по четири в редица пълзят бронеходи, бълват огън и се разделят в боен веер, а зад тях пълзи следващата четворка. Селото гори. Над окопите се стеле дим, жива душа не се вижда. Походната кухня до факторията се е преобърнала, манджата се е разляла като червеникава купчинка, пуска пара. Моята ракетохвъргачка също се е преобърнала, а хлебарките лежат в кюветата на камара един върху друг. С една дума, удобна позиция заех аз, змийско мляко!

И тогава ни улучи вторият ред. Събори ме в кюветата, преобърна ме през глава, устата ми пълна с глина, а очите ми — с пръст. Тъкмо се вдигнах на крака — трети ред. И като се започна…

Все пак успяхме да вдигнем ракетохвъргачката на колела, изтърколихме я а кюветата и изгорих един бронеход. Хлебарките останаха две, къде се дяна третата — никой не знае.

После съвсем изведнъж се озовах на пътя. Пред мен цяла купчина раирани — близо, много близо, до мен. Кървава светлина осветяваше остриетата им. Над ухото ми оглушително трещеше картечница, в ръката си държах нож, а в краката ми се гърчеше някой, удряйки ме под колената…

После старателно, като на полигона, насочих ракетохвъргачката към стоманения щит, който се издигаше над мен през дима. Дори ми се счу командата на инструктора: „По бронепехотата с бронебойни…“ Но не можех да натисна спусъка, защото в ръката ми пак имаше нож…

После изведнъж настъпи тишина. Вече се смрачаваше. Оказа се, че ракетохвъргачката ми е цяла, аз самият съм цял, около мене се бе събрала цяла тълпа от диваци, около десетина. Всички те пушеха, а някой ми пъхна в ръката манерка. Кой? Заека ли? Не зная… Помня, че на фона на пламтящата къща на около трийсетина крачки се чернееше странна фигура: всички седяха или лежаха, а оня си стоеше прав и създаваше впечатление, че е черен, но гол… На него нямаше дрехи — нито шинел, нито куртка. Или все пак не е гол… „Заек, кой стърчи там?“ — „Не зная, аз не съм Заека.“ — „А къде е Заека?“ — „Не зная, а ти пий, пий…“

После ние копаехме, бързахме с всички сили. Това беше вече някакво друго място. Селото вече не беше встрани, а отпред. Тоест селото изобщо го нямаше — купище главни, затова пък на пътя горяха бронеходи. Много. Няколко. Под краката ми шляпаше блатна каша… „Обявявам ти благодарност, Котарако, юнак си ти…“ — „Извинете, Гепарде, но аз нещо лошо ви разбирам. Къде са всички наши? Защо има само диваци?…“ — „Всичко е наред, Гаг, работи, работи, братко храбрецо, всички са цели, всички са възхитени от тебе…“

… И изведнъж от черноалената мътилка право в лицето ми плисна дъжд от течен огън. Всичко изведнъж избухна — и труповете, и пръстта, и ракетохвъргачката. И някакви храсти. И аз. Боли. Адска болка. Като барон Трег. Искам локва, локва! Та нали тук имаше локва! Те лежаха в нея! Аз ги поставих там, змийско мляко, а трябваше в огъня да ги сложа, в огъня! Няма локва… Земята гореше, земята димеше и някой изведнъж с нечовешка сила я изхвърли изпод краката ми…

До леглото на Гаг седяха двама души. Единият беше мършав, с широки кокалести рамене и големи костеливи ръце. Седеше метнал крак връз крак, обгърнал коляно с тънките си пръсти. Беше облечен в сив пуловер с деколте, с тесни сиви панталони със странна кройка, неуниформени, и червено-сиви плетени сандали. Лицето му беше остро, загоряло, с приятна твърдост на чертите, светлите му очи бяха леко притворени, белите коси — в хаотична, но същевременно грижливо поддържана прическа. От едното до другото ъгълче на голямата му уста с тънки устни се движеше сламка.

Другият беше добряк в бяла престилка. Лицето му бе младо и румено, без нито една бръчица. Някак си странно бе това лице. Тоест не самото лице, а изражението му. Като на светец от древните икони. Той гледаше Гаг изпод светлия си перчем и се усмихваше като именник. Беше доволен от нещо. Заговори пръв:

— Как се чувстваме? — попита той.

Гаг се подпря с дланите си на постелята, сгъна коленете си и леко се изнесе към възглавието.

— Нормално… — отговори той учуден.

Върху него нямаше нищо, дори чаршаф. Той погледна краката си, познатия белег над коляното си, опипа гърдите си и веднага напипа с пръсти нещо, което преди това го нямаше: две вдлъбнатини под лявата гръд.

— Охо! — не издържа и възкликна той.

— И още един на хълбока — отбеляза добрякът. — По-високо, по-високо…

Гаг напипа белег на десния си хълбок. После бързо огледа голите си ръце.

— Чакайте… — промърмори той. — Нали горях…