Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Безспорната симпатия на авторите към героя като че ли затъмни великолепно-двусмисления финал на повестта: Антон е прибран на Земята й излекуван, никой не го упреква, но когато приятелите му го срещат, те трепват — сокът от ягоди по ръцете му им напомня пролятата кръв… Но все пак истинската невъзможност на избора в такава ситуация сякаш беше приглушена. Защото ясно е, че доброто и прогресът не може да се насаждат с насилие, с меч и огън (нашата земна история ни е показала това, и то не в експериментален порядък); но може ли да останеш безучастен, когато пред очите ти гинат умните, смелите, честните?…

(По-късно самите братя Стругацки ще „репликират“ тази своя творба — с „Обитаемият остров“; и след този „невъзможен“ избор ще изправят героите на „Милиард години до…“ пред друг, направо несъществуващ.)

Но това ще стане по-късно, а в „Пикник край пътя“ акцентът е поставен другаде. Съществува зоната — мястото, където са кацнали пришълците от космоса (и отлетели, без въобще да забележат хората) — със своите тайнствено-смъртоносни закони и загадъчни „чуднотии“. Учените я изследват — бавно и, общо взето, безрезултатно; сталкерите се промъкват нелегално в нея, защото прекупвачите на извънземна стока не жалят „зеленичките“… А като цяло човечеството дори не забелязва, общо взето, какво събитие се е случило — далеч по-важно е, че „инаквите“ заменят автомобилните акумулатори; полицията преследва сталкерите, но военните лаборатории са готови да платят всякаква сума на онзи, който изнесе „пачата на вещицата“… Дори когато се оказва, че преселниците от местата около зоната по необясним начин увеличават нещастните случаи в новите си местожителства, решението е взето веднага — преселванията са забранени. Какво от това, че децата, родени около зоната, губят човешкия си облик?…

В „Пикник край пътя“ на преден план е социалното, мотивите и действията на героите са обусловени от вълчите закони на обществото, движено от частнособственическия интерес. Не прави изключение и Редрик Шухарт, сталкерът-легенда: той води своята лична война с полицията, за да осигури семейството си; и се замисля за пътя до Машината на щастието (дотогава никой не е стигал до нея, а се е върнал жив само един) едва когато разбира, че и собствената му дъщеря се е превърнала в хомункулус… Само митичното златно кълбо, което изпълнява човешките желания, може да помогне — и Ред тръгва, преодолява всички адски капани на зоната… Но когато стига целта си, изрича други думи…

Човек е по-силен от обстоятелствата; и даже не по-силен — напротив, той може да е безпомощен пред тях, — но ги надвишава с осъзнатата си способност за саможертва. От тази хуманистична позиция братя Стругацки решават проблема — централен, както вече изтъкнах — за нравствения избор. И ако простият сталкер, комуто цял живот е внушавано — всеки за себе си, другите само ти пречат , — успява в решителния миг да преодолее гравитацията на егоизма, то героите на „Милиард години до свършека на света“ са изправени пред много по-страшен враг.

Враг ли? „… във вашето положение не само нямате приятели. Вие сте толкова самотни, че нямате и врагове!“ — казва Вечеровски, който единствен накрая ще се възправи срещу… Срещу какво? Наистина кой всъщност пречи на неколцината учени от съвсем, съвсем различни специалности (биохимия, теоретична астрофизика, културология, радиотехника и пр.) да довършат перспективните си трудове, кой със заплахи и изкушения ги отклонява от откритието ? По стар антропоморфичен „навик“ те се опитват да открият тук пръста на тайна организация или даже на чужда свръхцивилизация, загрижена да не би земната да се изравни с нея… Истината — или поне хипотезата на Вечеровски — е много по-проста. И напълно отчайваща. Изглежда, във вселената действува природен закон, ограничаващ възможностите на разума до определени граници, отвъд които би могло да се промени структурата на Мирозданието (аналогията със закона за съхранение на материята е очевидна).

Разбира се, в случая важна е не естественонаучната или философска страна на въпроса. Съществено е друго: има ли човек в подобна ситуация въобще някакъв избор — когато нарушаването на този природен закон заплашва с болести, нещастия и смърт не само него, а и близките му? Като че ли „здравият разум“ е непоклатим — може ли да се бориш с вселената, човек може да се дразни и от закона за гравитацията, но ако се хвърли от покрива, няма да го преодолее, ами просто ще се пребие.