Аркадий Стругацки: Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

Стаята веднага ми хареса. Сияеше от чистота, въздухът бе свеж, на масата нямаше нито прашинка, стъклата бяха измити и зад тях се виждаха снежната равнина и виолетовите планини.

— Жалко — каза стопанинът.

— Защо? — попитах разсеяно и надникнах в спалнята. Кайса бе отворила куфара ми, бе подредила вещите ми и сега тупаше възглавниците.

— Впрочем не е никак жалко — заяви Алек. — Случвало ли ви се е да забележите, господин Глебски, колко по-интересно е неизвестното от познатото? То раздвижва мисълта, кара кръвта да тече по-бързо във вените, ражда удивителни фантазии, обещава и привлича. Неизвестното прилича на трептящо пламъче в черната бездна на нощта. Но опознатото става плоско, сиво и неразличимо. Слива се със сивия фон на ежедневното.

— Вие сте поет, господин Сневар — отбелязах аз още по-разсеяно. Погледнах Кайса и разбрах какво е имал предвид Згут. Лоената топчица изглеждаше необичайно привлекателна на фона на постелята. В нея имаше нещо загадъчно, нещо непознато…

— И така, вие сте си у дома — каза стопанинът. — Настанявайте се, почивайте, правете каквото искате. Ски, вакса, оборудване — долу има всичко и е на ваше разположение. Ако ви потрябва, обръщайте се направо към мен. Обядът е в шест, а ако решите да хапнете сега или да се освежите с някоя и друга напитка — Кайса е на ваше разположение. Добре дошли.

И той излезе.

Кайса продължи да се занимава с постелята, подреждайки я до немислимо съвършенство, а аз извадих цигарите, запалих и се приближих до прозореца. Бях сам. Благословено небе, благословени Господи, най-сетне бях сам! Зная, че не е хубаво да се говори и дори да се мисли така, но в наше време е безкрайно трудно дори за седмица или за денонощие, дори за няколко часа да останеш сам! Разбира се, обичам децата си, жена си, не тая никакви лоши чувства към роднините си, болшинството от моите приятели и познати са напълно тактични и приятни за общуване хора. Но когато всеки ден, всеки час непрекъснато се суетят край мен и няма никаква възможност да прекратиш това, да се отделиш от тях, да се затвориш и да се изключиш… Аз самият не съм го чел, но синът ми твърди, че най-големият бич на човечеството в съвременния свят е самотата и отчуждението. Не зная и не съм сигурен. Или това са поетични измислици, или аз не съм късметлия. Две седмици отчуждение и самота са точно това, от което имам нужда. И да нямам нищо задължително за правене, а да върша само това, което ми се иска. Да си запаля цигара, защото ми се иска, а не защото ми предлагат. И която няма да запаля, ако не ми се иска и именно поради това, че не ми се иска, а не заради това, че мадам Зелц не понася цигарен дим… Чашка бренди пред горящата камина е нещо добро. Действително не е лошо. Струва ми се, че тук ще се чувствам добре. А това е просто прекрасно. На мен ми е добре насаме със себе си, със собственото ми тяло, все още не много старо, още здраво, което, надянало ските, може да се отправи през равнината към люляковите склонове по свистящия сняг и тогава ще стане съвсем превъзходно.

— Да донеса ли нещо? — попита Кайса. — Какво да бъде?

Погледнах я, тя пак повдигна рамо и се скри зад дланта си. Беше облечена в пъстра рокля, която се бе набрала отпред и отзад, с миниатюрна престилчица и огърлица от едри дървени зърна. Не приличаше на нито една от моите познати и това също бе добре.

— Кой е отседнал сега тук? — попитах аз.

— Къде?

— Тук. В хотела.

— В хотела ли? Тук ли? Ами има…

— Кой точно?

— Ами кой ли? Господин Мозес със съпругата си. В първа и втора. В трета също. Само че те не живеят там. А може би с дъщеря си. Не е ясно. Тя е красавица и току се оглежда…

— Тъй, тъй — казах аз, за да я поощря.

— Господин Симоне. Ей тук, отсреща. Учен е. Непрекъснато играе билярд и пълзи по стените. Пакостник е той, само дето е тъжен. На психическа основа — тя се изчерви и повдигна рамене.

— Кой още? — попитах аз.

— Господин Дьо Барнстокър, хипнотизаторът от цирка…

— Барнстокър ли? Онзи същият?

— Не зная, може и да е същият. Хипнотизатор… и Брюн…

— Кой е този Брюн?

— Онзи с мотоциклета, с панталоните. Също е пакостник, въпреки че е съвсем млад.

— Така. Това ли са всички?

— Има още някакъв. Съвсем скоро дойде. Ама той просто така… Просто стои. Не спи, не яде, само стои…

— Не разбирам — признах аз.

— Никой не разбира. Стои и това е. Чете вестници. Неотдавна откраднаха пантофите на господин Дьо Барнстокър. Търсихме ги, търсихме ги навсякъде, няма ги. А те ги занесли в музея и ги оставили там. И следи оставят…