Аркадий Стругацки - Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

Стопанинът дойде при мен с поднос в ръка, на който в кристална чашка зловещо синееше ликьор.

— Бойно кръщение! — обяви Алек, стигайки до мен. — Изберете си по-пикантно мезе.

Подчиних се. Взех маслини и хайвер. Погледнах към стопанина и си сервирах кисела краставичка. После, при вида на напитката, изстисках половин лимон върху хайвера. Всички ме гледаха. Взех чашката, издишах (излязоха още два задушни кабинета и коридора) и излях алкохола в гърлото си. Потреперих. Всички ме наблюдаваха, затова потреперих само мислено и отхапах половин корнишон. Стопанинът се изкашля, Симоне също. Госпожа Мозес произнесе с кристален глас:

— О! Това се казва истински мъж.

Аз се усмихнах и напъхах в устата си втората половина на корнишона, горчиво съжалявайки, че няма краставици, големи колкото пъпеши.

— Бива си го! — отчетливо произнесе отрочето.

— Госпожо Мозес! — каза стопанинът. — Разрешете да ви представя инспектор Глебски.

Пепелявата кула начело на масата леко се наклони, вдигна и спусна чудните си мигли.

— Господин Глебски! — рече Алек. — Това е госпожа Мозес.

Поклоних се. С удоволствие бих се прегънал на две — така ми пареше в корема, но госпожа Мозес се усмихна и веднага ми олекна. Обърнах се скромно, довърших мезето и отидох да си взема супа. Стопанинът ме настани срещу Барнстокър, тъй че вдясно от мен, за съжаление прекалено далеч, се оказа госпожа Мозес, а вляво, отново за съжаление, но този път прекалено близко — тъжният пакостник Симоне, който бе готов във всеки един момент да избухне в зловещия си смях.

Разговорът на масата ръководеше домакинът. Говореха за загадъчното и непознатото и по-точно за това, че през последните дни в хотела стават странни неща. Посветиха ме в подробностите. Дьо Барнстокър потвърди, че преди два дни действително изчезнали пантофите му и се намерили едва вечерта в стаята музей. Смеейки се, Симоне съобщи, че някой чете книгите му, най-вече специализираната литература и прави бележки по полетата, предимно неграмотни. Домакинът, замрял от удоволствие, разказа за днешния случай с димящата лула и вестника и добави, че през нощите някой броди из къщата. Той го чул със собствените си уши и веднъж дори видял бяла фигура, която се промъкнала от входната врата през фоайето към стълбите. Госпожа Мозес, без никакви превземки, охотно потвърди тези съобщения и добави, че снощи някой надникнал през прозореца й. Дьо Барнстокър също потвърди, че някой се разхожда, но че лично той смята, че го прави нашата добра Кайса, или поне така му се е сторило. Стопанинът отбеляза, че това е абсолютно изключено, а Симон Симоне се похвали, че през нощта спи като мъртъв и нищо не е чул. Но вече два пъти е забелязвал, че скиорските му обувки са непрекъснато мокри, сякаш някой ги използва нощно време. Забавлявайки се вътрешно, разказах за пепелника и санбернара, а отрочето хрипливо обяви — за сведение на всички присъстващи, — че то по принцип нямало нищо против тези шегички, свикнало е с такива фокуси-мокуси, но му е абсолютно противно, когато някой лежи в постелята му. При това свирепо се целеше в мен с окулярите си и аз се зарадвах, че съм пристигнал днес.

Господин физикът наруши атмосферата на сладък ужас, царяща на масата.

— Пристига веднъж един щабскапитан в непознат град — започна той. — Отседнал в хотела и заповядал да му се яви собственикът…

Внезапно млъкна и се огледа.

— Пардон — произнесе той. — Не съм сигурен, че в присъствието на дами — и се поклони на госпожа Мозес, а също и на юно… ее… юношеството — той погледна към детето — ее…

— А, тъп виц — каза пренебрежително то. — „Всичко е прекрасно, но не се дели на две“. Този ли е?

— Именно! — възкликна Симоне и избухна в смях.

— Дели се на две ли? — усмихвайки се, попита госпожа Мозес.

— Не се дели! — сърдито я поправи детето.

— Ах, значи не се дели? — учуди се госпожа Мозес. — И кое именно не се дели?

Детето понечи да отвори уста, но Дьо Барнстокър направи неуловимо движение и устата му се оказа запушена от голяма румена ябълка, от която то веднага апетитно отхапа.

— В края на краищата удивителни неща стават не само в нашия хотел — каза Дьо Барнстокър. — Достатъчно е да си спомним, например, за знаменитите НЛО…

Отрочето шумно измести стола си, стана и продължавайки да хруска ябълката, се насочи към вратата. По дяволите! В тази стройна, добре сложена фигура, веднъж ми се привиждаше прелестна млада девойка, друг път тя изчезваше и вместо нея по най-неприличен начин се появяваше разхайтен и нагъл тийнейджър — от тези, които развъждат бълхи на плажа и се друсат в обществените тоалетни. Продължих да се чудя кого да попитам момче ли е това, дявол да го вземе, или момиче. Дьо Барнстокър продължаваше да шумоли: