Аркадий Стругацки - Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

— Смешно е — каза господин Мозес. — Засега е много смешно. Безсолно е, Олга, подай ми солницата. Е?

Симоне се поколеба.

— Пардон — каза той нерешително. — В мен се появиха силни съмнения…

— Така. Опасения — удовлетворено констатира господин Мозес. — А после?

— Край — унило каза Симоне и се облегна на стола.

Мозес се вторачи в него.

— Как така край? — попита той с негодувание. — Сервирали ли са му филе?

— Ммм… Всъщност… Не — каза физикът.

— Това е нагло — каза Мозес. — Трябвало е да извика салонния управител — той с отвращение отблъсна от себе си чинията. — Много неприятна история ни разказахте, Симоне.

— Ами такава е — каза физикът, усмихвайки се едва-едва.

Мозес отпи от чашата си и се обърна към домакина.

— Сневар, намерихте ли негодника, който краде пантофи? Инспекторе, това е работа за вас. Като имате време, заемете се с нея. И без това тук мързелувате. Някакъв негодник краде пантофи и наднича през прозорците.

Тъкмо да отговоря, че обезателно ще се заема, и навън отрочето запали своя Буцефал. Стъклата в столовата задрънчаха, стана трудно да разговаряме. Всички се наведоха над чиниите си, а Дьо Барнстокър, притиснал длан с разперени пръсти към сърцето си, безмълвно търсеше извинения. После Буцефал изрева непоносимо, зад прозорците излетя облак снежен прах, ревът стремително се отдалечи и се превърна в едва чуто бръмчене.

— Също като на Ниагара — иззвъня кристалното гласче на госпожа Мозес.

— Като на ракетодрум! — възрази Симоне. — Не машина, а звяр.

Кайса на пръсти се приближи към господин Мозес и постави пред него гарафа със сироп от ананас. Мозес благосклонно я погледна и отпи от чашата си.

— Инспекторе — произнесе той, — а какво мислите вие по повод тези кражби?

— Мисля, че са шеги на някой от присъстващите — отговорих аз.

— Странна мисъл — неодобрително каза Мозес.

— Никак дори — възразих аз. Първо, в тези действия не прозира никаква друга цел освен мистификация. Второ, кучето се държи така, все едно в къщата има само познати.

— О, да! — произнесе глухо стопанинът. — Разбира се, че тук сме само свои. Но ТОЙ беше за Лел не просто свой. За него ТОЙ беше Бог, господа!

Мозес се вторачи в него.

— Кой е ТОЙ? — попита той строго.

— ТОЙ. Загиналият.

— Колко интересно! — изчурулика госпожа Мозес.

— Не ми говорете глупости — каза Мозес на домакина. — И ако знаете кой краде, го посъветвайте — настойчиво го посъветвайте — да престане. Разбирате ли ме? — Той ни огледа с кървясалите си очи. — Иначе аз също ще започна да се шегувам! — кресна накрая.

Възцари се мълчание. Според мен всеки се стараеше да си представи как ще свърши всичко, ако господин Мозес започне да се шегува. За другите не зная, но лично аз си представих една доста безрадостна картина. Мозес разглеждаше всеки от нас, без да забравя да отпива от чашата си. Беше ми абсолютно невъзможно да разбера кой е той и какво прави тук. И защо е облечен в този клоунски сюртук? Може би вече бе започнал да се шегува? И какво има в чашата му? И защо тя продължава да е пълна, след като пред очите ми той отпи от нея поне сто пъти и то на големи глътки?

После госпожа Мозес остави чинията, доближи до прекрасните си устни салфетка, вдигна очи към тавана и съобщи:

— Ах, колко много обичам красивите залези! Те са пиршество на цветовете!

Незабавно почувствах много силен позив за самота. Станах и казах твърдо:

— Благодаря ви, господа. До вечерята.

— Нямам никаква представа кой е той — произнесе собственикът, разглеждайки чашата си срещу светлината. — В книгата се записа като търговец, пътуващ по свои дела. Но не е търговец. Може да е полуумен алхимик, вълшебник или изобретател, но не и търговец.

Седяхме край камината. Въглищата излъчваха топлина, креслата бяха старинни, истински и надеждни. Портвайнът беше горещ, ароматен и с лимон. Сумракът беше уютен, червеникав и напълно домашен. Навън започваше буря, коминът на камината свистеше. В къщата беше тихо, само от време на време отдалеч, като че от гробище, се дочуваха взривове от ридаещ смях и резки като изстрели удари на билярдни топки. В кухнята Кайса тропаше с тенджери.

— Търговците обикновено са стиснати — продължи замислено собственикът. — А господин Мозес не е. „Мога ли да ви попитам на чия препоръка дължа честта на вашето посещение?“ — попитах го аз. Вместо отговор той извади от портфейла си стокронова банкнота, запали я със запалката, запуши цигара, издуха дима към лицето ми и отговори: „Аз съм Мозес, господине. Алберт Мозес! Мозес няма нужда от препоръки. Аз навсякъде съм си вкъщи.“ Какво ще кажете за това?