Аркадий Стругацки - Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

— Виждам, че не вярвате — каза стопанинът, — Но съм длъжен да отбележа…

Той замълча и аз почувствах, че в помещението се е появил някой.

Обърнах глава и присвих очи. Беше единственото дете на покойния брат на господин Дьо Барнстокър. То се появи абсолютно беззвучно, отпусна се на четири крака до Лел и започна да го гали по главата. Оранжевите пламъчета на горящите въглени се отразяваха в стъклата на огромните му черни очила. Детето беше някак си много самотно, забравено от всички и мъничко. Излъчваше едва забележим аромат на пот, скъп парфюм и бензин.

— Каква буря… — каза то с тихо, жално гласче.

— Брюн — повиках го аз. — Дете мое. Свалете за малко ужасните си очила.

— Защо? — тъжно попита то.

„Защо, наистина?“ — помислих си аз и казах:

— Бих искал да видя лицето ви.

— Това е абсолютно ненужно — отвърна детето, въздъхна и помоли: — Ако обичате, дайте ми цигара.

Разбира се, това беше момиче. Много мила девойка. И извънредно самотна. Поднесох й кутията с цигарите, щракнах запалката, потърсих какво да кажа и не намерих.

Ама наистина това беше девойка. И пушеше като момиче — с къси, нервни дърпания.

— Страх ме е — каза тя. — Някой пипаше дръжката на вратата ми.

— Хайде-хайде — успокоих я аз. — Сигурно е бил чичови.

— Не беше той — възрази тя. — Чичо спи. Изпуснал е книгата си на пода и лежи с отворена уста. И внезапно ми се стори, че е умрял…

— Чашка бренди, Брюн? — предложи домакинът с глух глас. — Чашка бренди ще ви е от полза в такава нощ, нали, Брюн?

— Не искам — отказа Брюн и сви рамене. Още дълго ли ще останете тук?

Нямах сили да слушам този жалостив глас.

— По дяволите, Алек — възкликнах аз. — Вие домакин ли сте, или не? Нима не можете да наредите на Кайса да прави компания на горкото момиче през нощта?

— Тази идея ми харесва — призна детето и се оживи. — Кайса е точно това, което ми трябва. Кайса или нещо от този род.

От объркване Изпразних чашата си, а то внезапно отправи към камината дълга точна плюнка, като хвърли след това и фаса.

— Кола — каза то с пресипнал бас. — Нима не чувате?

Стопанинът стана, взе кожената си жилетка и тръгна към вратата. Последвах го.

Навън бушуваше истинска буря. Пред стълбите бе паркирана голяма черна кола, до нея, в светлината на фаровете, размахваха ръце и се караха хора.

— Двайсет крони! — викаше някакъв фалцет. — Двайсет крони и нито грош по-малко! Да ви вземат дяволите, нима не видяхте какъв е пътят?

— Абе за двайсет крони ще те купя целия барабар с таратайката ти! — викаха в отговор.

Стопанинът се спусна по стъпалата.

— Господа! — загърмя мощният му глас. — Това са глупости!

— Двайсет крони! Чака ме и обратен път!

— Петнайсет и нито грош повече! Изнудвач! Чакай да ти запиша номера!

— Скръндза си ти и нищо друго! За петарка си готов да се удавиш!

— Господа! Господа!

Стана ми студено и се върнах при камината. Нито кучето, нито отрочето бяха тук. Огорчих се. Взех чашата си и се отправих към бара. Задържах се във фоайето, защото вратата се отвори и се появи грамаден, обсипан със сняг човек, с куфар в ръка. Той каза „бррр“, отърси се мощно и се показа светлокос поруменял викинг. Лицето му беше мокро, върху веждите му като бял пух лежаха снежинки. Забеляза ме, усмихна се бегло, показвайки равни бели зъби, и произнесе с приятен баритон:

— Олаф Андварафорс. Може просто Олаф.

Аз също се представих. Вратата отново се разтвори, появи се стопанинът с две чанти, а след него дребно, омотано до очите човече, също цялото обсипано със сняг и много недоволно.

— Проклети скубачи! — жалваше се той с истерична нотка. — Договорихме се за петнайсет. По седем и петдесет от всеки. Защо двайсет? Що за дяволски порядки имат в това градче? Аз, по дяволите, в полицията ще го закарам!

— Господа, господа! — говореше стопанинът. — Всичко това са дреболии… Моля ви, оттук наляво… Господа!

Малкото човече, продължавайки да крещи за разбити до кръв муцуни и за полицията, позволи да бъде вкарано в канцеларията, а викингът Олаф каза басово: „Скръндза“ — и започна да се оглежда, сякаш очакваше да види тълпа посрещачи.

— Кой е този? — попитах аз.

— Не зная. Наехме едно такси, тъй като друго нямаше.

Той замълча, загледан над рамото ми. Обърнах се. Нямаше нищо особено. Само пердето, скриващо входа към коридора, който водеше към помещението с камината и към стаите на Мозес, леко се полюшваше. Сигурно от течението.

Към сутринта бурята утихна. Станах на разсъмване, когато хотелът още спеше, излязох по къси гащета на стълбището и, пръхтейки и подвиквайки, се обтрих хубаво със свеж пухкав сняг, за да неутрализирам остатъчното въздействие на трите чаши портвайн. На изток иззад хребета се показа слънцето и дългата синя сянка на хотела падна върху долината. Забелязах, че третият прозорец вдясно на втория етаж е широко отворен. Очевидно някой искаше да диша целебния планински въздух дори през нощта.