Аркадий Стругацки - Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

Замислих се.

— Познавах един фалшификатор на пари, който се държеше по подобен начин, когато му искаха документите — казах аз.

— Отпада — с удоволствие рече Алек. Банкнотите му са истински.

— Значи е разглезен милионер.

— Че е милионер, е ясно — каза Алек. — Но кой е той все пак? Пътешествал за собствено удоволствие… По моята долина не пътешестват. Тук се пързалят на ски или се катерят по скалите. Тя е като задънена улица. Няма пътища за никъде.

Аз почти легнах в креслото и скръстих ръце. Беше необичайно приятно да седя така и с най-сериозен вид да гадая кой всъщност е господин Мозес.

— Добре де — казах аз. — Задънена улица. Но какво прави в нея господин Дьо Барнстокър?

— О, господин Дьо Барнстокър е съвсем друг случай. Вече тринадесета година отсяда при мен. За пръв път пристигна още когато хотелът се наричаше просто „Колибата“. Луд е по моя ликьор. Осмелявам се да отбележа, че господин Мозес е винаги пийнал, но досега не е купил нито една бутилка от мен.

Многозначително измънках и отпих солидна глътка.

— Той е изобретател — решително каза домакинът. — Или е изобретател, или е вълшебник.

— Вярвате ли във вълшебници, господин Сневар?

— Алек, ако обичате. Просто Алек.

Вдигнах чашата и отпих солидна глътка в чест на Алек.

— Тогава ме наричайте просто Петер — предложих аз.

Домакинът тържествено кимна и отпи яка глътка в чест на Петер.

— Дали вярвам във вълшебници ли? — попита той. — Вярвам във всичко, което мога да си представя, Петер. Във вълшебници, в Господ Бог, в дявола, в привидения… в летящи чинии… Щом човешкият разум може да си представи тези неща, значи те съществуват някъде, иначе защо му е дадена тази способност?

— Вие сте философ, Алек.

— Да, Петер, философ съм. Поет, философ и механик. Видяхте ли вечните ми двигатели?

— Не. Работят ли?

— Понякога. Често ги спирам, защото частите им се износват прекалено бързо… Кайса! — викна той толкова внезапно, че подскочих. — Донеси още една чаша горещ портвайн на господин инспектора!

Влезе санбернарът, подуши ни, съмнително погледна огъня, отдръпна се към стената и с грохот рухна на пода.

— Лел — обясни домакинът. — Понякога завиждам на този пес. Много, прекалено много вижда й чува, докато броди нощно време из коридорите. И много би могъл да разкаже, ако умееше да го прави. И ако би поискал, естествено.

Появи се Кайса, силно поруменяла и малко раздърпана. Подаде ми чаша портвайн, поклони се, позахили се и се отдалечи.

— Лоена топчица — промърморих аз машинално. Все пак това ми беше третата чаша. Стопанинът добродушно се усмихна.

— Неотразима е — призна той. — Дори господин Дьо Барнстокър вчера не се сдържа и я щипна по задника. А пък на нашия физик как му действа…

— Госпожа Мозес… — замислено произнесе Алек. — Да знаете, Петер, че имам сериозни основания да смятам, че изобщо не е госпожа, още по-малко Мозес.

Не възразих. Голяма работа…

— Сигурно вече сте забелязали, че тя е доста по-глупава от Кайса. И… — той снижи гласа си. — Според мен Мозес я бие.

Трепнах.

— Как така я бие?

— Мисля, че с камшик. Той има камшик. Щом го видях, се запитах: „За какво му е на господин Мозес камшик?“. Вие можете ли да отговорите на този въпрос?

— Знаете ли, Алек… — казах аз.

— Не настоявам — отвърна той. — За нищо не настоявам. И изобщо за господин Мозес заговорихте вие; аз никога не бих си позволил това. Аз започнах за нашия велик физик.

— Добре — съгласих се. — Да поговорим за великия физик.

— Той отсяда тук за трети или за четвърти път — съобщи домакинът. — И всеки път пристига все по-велик.

— Почакайте — спрях го аз. — Кого всъщност имате предвид?

— Господин Симоне, разбира се. Нима никога досега не сте чували това име?

— Не — потвърдих аз. — Да не би да е задържан за фалшификация на багажни квитанции?

Събеседникът ми ме погледна с укор.

— Трябва да познавате героите на националната ни наука — строго каза той.

— Вие сериозно ли? — попитах аз.

— Абсолютно.

— Този тъжен палавник е герой на националната ни наука?

Стопанинът закима.

— Да — каза той. — Разбирам ви… Разбира се — преди всичко маниерите, после всичко останало… Впрочем, вие сте прав. Господин Симоне за мен е непресъхващ източник за размисъл за поразителното несъответствие между поведението на човека, когато почива, и значението на неговата работа за човечеството.

— Хм… — произнесох аз. Това беше по-добро от камшика.