Аркадий Стругацки: Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

— Какви? — Много ми се искаше да я разбера.

— Мокри. По целия коридор. И придобиха навика да ми звънят. Ту от една стая, ту от друга. Отивам, а там няма никой.

— Добре — въздъхнах аз. — Не те разбирам, Кайса. И не трябва. По-добре да отида в банята да се изкъпя.

Загасих фаса в девствено чистия пепелник и влязох в спалнята за бельо. Сложих купчинка книги на нощното шкафче, като си помислих, че напразно съм ги донесъл, свалих си обувките, надянах пантофите, взех хавлиена кърпа и се отправих към банята. Кайса вече бе излязла, пепелникът на масата отново сияеше от чистота. В коридора нямаше никого, отнякъде се чуваха удари на билярдни топки — изглежда тъжният пакостник на психическа основа се развличаше. Как се казваше… Симоне, май.

Вратата на банята се намираше на площадката и беше заключена. Известно време постоях нерешително, като внимателно натисках пластмасовата дръжка. Някой бавно и тежко мина по коридора. Можех, разбира се, да отида в банята на първия етаж, помислих си аз. Или да покарам ски. Разсеяно се взрях в дървеното стълбище, което очевидно излизаше на покрива. Дали да не се кача там и да се полюбувам на пейзажа? Казват, че изгревите и залезите тук са неописуемо красиви. Все пак е свинщина, че банята е заключена. Или вътре има някой? Не, защото нищо не се чува. Още веднъж натиснах дръжката. Добре. Оставям душа. Има време. Обърнах се и се прибрах в стаята.

Веднага почувствах, че в нея нещо се е променило. След секунда усетих, че мирише на тютюнев дим, също като в музея. Погледнах пепелника. Там нямаше димяща лула, но имаше купчинка пепел, смесена с тютюневи власинки. „Стои — спомних си думите на Кайса; — Не пие, не яде, само оставя следи…“

Внезапно някой до мен се прозя дълго и шумно. От спалнята лениво излезе санбернарът Лел, ухили се, погледна ме и се протегна.

— Аха, ти ли си пушила тук? — попитах аз.

Песът ми намигна и поклати глава, сякаш отпъждаше муха.

Следите по снега показваха, че някой вече се е опитвал да се пързаля със ски — бе изминал петдесет метра, бе падал на всяка крачка, а после се бе върнал, газейки до коляно в снега, носил бе ските и щеките в ръце, бе ги изпускал, вдигал и след това отново ги бе изпускал. Струваше ми се, че над тези скръбни синеещи дупки и белези в снега и досега висят замръзналите му проклятия. Останалата част от снежната покривка на долината бе чиста и непокътната като нов колосан чаршаф.

Подскочих на място, за да изпробвам автоматите, нададох вик и се плъзнах срещу хоризонта с нарастващо темпо. Примижах от слънцето и изпитах наслада, с всяко издишване изхвърлях от себе си скуката на задимените кабинети, вонята от плесенясалите документи, сълзливите подследствени и мърморещото началство, досадата от унилите политически спорове и старите вицове, дребните грижи на жената и нападките на подрастващото поколение. Издишвах тъжните кишави улици, вонящите на восък коридори, празната паст на навъсените като ударени танкове каси, избелелите синкави тапети в столовата и избелелите розови тапети в спалнята, и изпоцапаните с мастило жълтеникави тапети в детската… С всяко издишване се освобождавах от себе си — високоморалното, безобразно законопослушно държавно чиновниче със светли копчета, внимателен съпруг и примерен баща, гостоприемен приятел и приветлив роднина, радвайки се, че всичко това излиза, надявайки се, че излиза безвъзвратно, че от днес всичко ще бъде леко, гъвкаво, кристалночисто, в бясно, весело младо темпо и колко е хубаво, че пристигнах тук… Браво, Згут, умник си, Згут, благодаря ти, Згут, макар че, както казват, млатиш своите касоразбивачи по време на разпитите… Да съм жив и здрав и аз, че още съм як, чевръст и силен — мога, ей така, по идеалната права сто хиляди километра да измина, а мога и така: ха наляво, ха надясно, изхвърляйки изпод ските тон сняг… А от три години не съм се качвал на ски, след като купихме проклетата нова къщичка и за какъв дявол го направихме, снабдихме се с приют за стари години, цял живот работим за тези стари години… По дяволите всичко, не искам да мисля сега за това, по дяволите старостта, къщичката, върви по дяволите и ти, Петер Глебски, законолюбиви чиновнико, Бог да те пази…

После вълната от първоначален възторг се отдръпна и открих, че стоя до пътя мокър, задъхан и покрит от глава до пети със снежен прах. Удивително е колко бързо отминават вълните от възторг. Можеш с часове и дни да се упрекваш, да се уязвяваш, да се принуждаваш и да изпитваш непреодолимо желание нещо да направиш, но възторгът идва и веднага си отива. От вятъра ушите ми заглъхнаха… Свалих ръкавицата и пъхнах малкото си пръстче в ухото, повъртях го и изведнъж наоколо се разнесе силен грохот, все едно наблизо кацаше спортен биплан. Едва успях да почистя очилата си и видях как той мина край мен — не бе биплан, разбира се, а грамаден мотоциклет, от тези новите, които пробиват стени и отнасят повече животи от всички насилници, грабители взети заедно. Той ме засипа със сняг, очилата ми отново се изцапаха, но все пак забелязах кльощава, прегърбена фигура с развети черни коси и стърчащ назад като дъска червен шал. Моментално си спомних, че за каране без каска се налага глоба от петдесет крони и се отнема книжката за един месец. Впрочем и дума не можеше да става да видя номера — не можех да различа дори хотела и половината долина от издигналия се до небето снежен облак. Пък и какво ми влиза в работата! Натиснах щеките и се плъзнах край пътя след мотоциклета към хотела.