Аркадий Стругацки: Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

Когато пристигнах, моторът изстиваше край стълбището. До него, върху снега, се въргаляха грамадни кожени ръкавици с пет пръста. Забих ските в преспата, почистих се и отново погледнах мотоциклета. Представляваше доста зловеща машина. Зачудих се дали следващата година хотелът няма да се нарича „При загиналия мотоциклетист“. Стопанинът ще хване ръката на току-що пристигналия гост и ще каже, показвайки дупката в стената: „Тук. Тук той се блъсна със скорост сто и двайсет мили в час и проби сградата. Земята потрепери, когато влетя в кухнята, повличайки със себе си четиристотин трийсет и две тухли…“ „Добро нещо е рекламата — помислих си, качвайки се по стълбите. — Ще вляза в стаята и ще заваря седнал на моята маса скелет с димяща лула в устата, а пред него ликьор от мухоморки по три крони литъра.“

По средата на фоайето стоеше невъобразимо висок и доста прегърбен човек с черен фрак, дълъг до петите. С ръце на гърба, той строго се караше на кльощаво гъвкаво същество от неопределен пол, разположило се в дълбокото кресло. Имаше дребно личице, наполовина скрито зад огромни черни очила, бе с гъсти тъмни разрошени коси и пухкав червен шал.

Когато затворих вратата, дългият млъкна и се обърна към мен. Беше с папийонка и имаше благородни черти на лицето, украсено с аристократични устни и не по-малко аристократичен нос. Такъв нос можеше да има само един човек и той можеше да бъде само същата онази знаменитост. Загледа се за миг в мен, сви устни като кокоше дупе, тръгна насреща ми и протегна тясната си бяла длан:

— Дьо Барнстокър — почти пропя той. — На вашите услуги.

— Нима сте същият онзи Барнстокър? — с искрена почтителност попитах и стиснах ръката му.

— Самият той, господине — произнесе той. — С кого имам честта?

Представих се, изпитвайки някаква глупава плахост, която изобщо не бе характерна за нас, полицейските чиновници. От пръв поглед беше ясно, че такъв като него укрива доходи и попълва данъчните си декларации доста мъгляво.

— Прелестно! — пропя внезапно Дьо Барнстокър, хващайки ме за ревера. — Къде я намерихте? Брюн, дете мое, погледнете каква прелест!

В ръката му се появи синя теменужка. И замириса на теменужки. Насилих се да му изръкопляскам, макар че не обичам такива фокуси. Съществото в креслото се прозя с цялата си малка уста и прехвърли единия си крак през подлакътника.

— В ръкава — заяви то с хрипкав бас. — Слаба работа, чичо.

— В ръкава — тъжно повтори дългучът. — Не, Брюн, това би било прекалено елементарно. Действително би била, както вие се изразихте, слаба работа. И недостойна за такъв познавач като господин Глебски.

Той остави теменужката върху разтворената си длан, погледна я с вдигнати вежди и цветето изчезна. Затворих уста и разтърсих глава. Нямах думи.

— Вие, господин Глебски, сте майстор на ските — каза Дьо Барнстокър. — Наблюдавах ви през прозореца. Доставихте ми истинско удоволствие.

— Моля ви — промърморих аз. — Някога бях…

— Чичо! — внезапно възкликна съществото от дълбините на креслото. — По-добре сътворете цигарка.

Стори ми се, че Дьо Барнстокър трепна.

— Да! — каза той. — Господин Глебски, позволете ми да ви представя Брюн — единственото дете на моя скъп покоен брат… Брюн, дете мое!

Детето стана без желание от креслото и се приближи. Косата му бе гъста, женска, а може би не женска, а така да се каже, юношеска. Краката, облечени в трико, бяха слаби, момчешки, а впрочем може би обратното — стройни девически. Куртката му бе с три номера по-голяма от нужния. С една дума, бих предпочел Дьо Барнстокър да беше представил чадото на своя скъп покоен брат просто като племенница или племенник. Детето равнодушно ми се усмихваше с розовата си нежна уста и ми протегна загрубялата си от вятъра и изподраскана ръка.

— Изплашихме ли ви? — попита то хрипкаво. — Там на пътя…

— Вие? — учудих се аз.

— Не ние, разбира се. Буцефал. Той това го може… Изцапа му очилата — съобщи той на чичо си.

— В дадения случай — любезно ми обясни Дьо Барнстокър — Буцефал не е легендарният кон на Александър Македонски, а мотоциклет — опасна и безобразна машина, която бавно ме убива в продължение на последните две години и в края на краищата, както усещам, ще ме вкара в гроба.

— Какво става с цигарката? — напомни му чедото.

Дьо Барнстокър печално поклати глава и безпомощно разпери ръце. Когато отново ги събра, между пръстите му димеше цигара и той му я подаде. То дръпна и капризно промърмори под носа си: