Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Вече беше престанал да се пита кой запали тази война. Загрубялата му душа не задаваше въпроси, не търсеше и отговори — мислеше само как да преживее следващия ден.

Стигна до „Срединска“ и забави крачка. Нещо го сграбчи за гърлото. Не знаеше какво да каже, как да го каже и какво да направи, когато рукне потокът от сълзи и нечий пълен с болка поглед се забие в него с мълчаливия въпрос: „Защо тя? Защо тя, Господи, защо тя?“.

Вече се бе смрачило, когато намери номер тринайсет. Вратата на входа зееше широко отворена, отвътре лъхаше студ. Не светеше нито един прозорец, всички се бяха покрили уплашени от днешната стрелба. Пристъпи вътре, а там миришеше на влага и мухъл. Изкачи се по мръсните стълби (никой не гори от желание да чисти по време на война). Стигна до площадката на първия етаж, запали клечка кибрит и огледа трите врати. На нито една не пишеше Ковачич. За миг си помисли, че е сбъркал адреса или че жената го е объркала. Понечи да се обърне и да се махне оттам, но си спомни погледа ѝ. Някой в тая мразовита вечер все още чакаше Мая Ковачич.

Огледа още веднъж трите врати и кой знае защо, избра средната. Потропа. Няколко пъти. Не се чу нищо, абсолютно нищо. Отново потропа и този път долови забързани стъпки, а отвътре се обади тънко гласче:

„Кого търсите?“

Беше толкова неочакван този явно детски глас, че Давор не знаеше какво да каже.

„Кого търсите?“ — повтори гласчето.

„Ами… търся Ковачич.“

Последва кратко мълчание.

„Ние сме Халилович.“

И стъпките се отдалечиха.

Давор потропа на лявата врата, а оттам след малко чу плътен мъжки глас:

„Кого търсите?“

„Търся Ковачич.“

Отново кратко мълчание.

„Отсреща.“

Мъжът зад вратата не попита нищо: на война няма добри вестоносци.

Давор се обърна, пое си дълбоко въздух и почука на отсрещната врата. Не се наложи да повтаря — тук явно чакаха някого, защото вратата се открехна бързо и отвътре се показа дребна женица.

Не каза нищо, само го погледна. Очите ѝ бяха пълни с такава болка, че той замръзна.

„Жива ли е?“ — попита тя.

Давор не можа да каже нищо, само поклати отрицателно глава. Жената се свлече до прага, Давор понечи да я вдигне, но тя все така тихо му каза:

„Оставете ме, моля ви, оставете ме на мира, оставете ме сама.“

Давор се обърна и излезе оттам. Навън го лъхна студът, но отвътре той целият гореше. Вечерта вдигна много висока температура, близо четиридесет градуса, а около него се щураха Лада и Айда. Няколко дни се лута между този и онзи свят, много пъти пристъпваше до още топлото тяло на Мая Ковачич от улица „Срединска“ в Сараево и всеки път някаква сила го дърпаше назад. Така и не се разбра от какво се разболя. От много време живееше на предела на силите си, но случаят на пазара го срина. Изгуби желание да се бори, да мародерства от живи и мъртви приятели само и само за да оцелее до другия ден. Но ако оцелееш до края на войната, ако останеш жив, как ще ходиш по същите тези улици, как ще гледаш същите тези хора в очите? Давор бе добър човек, всички казваха така за него, и неговите родители, и тези на Айда, и приятели, и роднини, и съседи. Добър човек. Остава ли добър добрият човек, когато извърши някоя подлост — от страх, от нужда, от любов?

Три дни не дойде в съзнание, три дни изгаряше от температура. Лада и Айда се сменяха и постоянно стояха до главата му, налагаха го с компреси. Температурата преминаваше в треска, а треската — в бълнуване. Неясни, несвързани думи, оглозгани кокали, стенания. Нямаше къде да търсят лекар, само се молеха, ден и нощ. И на Иисус, и на Аллах, и на Господ.

Дали молитвите им стигнаха до когото трябва, дали дяволът реши да го пощади, или просто в хаоса от случайности той изтегли дългата клечка, но на третия ден отвори очи. За седмица успя напълно да се възстанови, после просто се свърза със Златко и двамата продължиха работата оттам, откъдето я бяха оставили.

Давор не усети как хвръкна времето. Трябваше да се връща. Оставаха по-малко от два часа. Тръгна бавно към къщи. Мислеше за Айда. Толкова години бяха минали, а любовта му си оставаше същата. Беше ли възможно? Никога не беше се замислял. Нямаше кога. Времето с нея минаваше неусетно. Не беше ги усетил тези двадесет години. Когато времето лети, значи си щастлив човек. За тези двадесет години се разделиха само веднъж за по-дълго.

Беше през зимата на осемдесет и седма. Студена, сурова зима, една от най-тежките в Босна. Давор го взеха войник. Не се плашеше много от казармата, но и не тръпнеше от особено желание да ходи там. Разбира се, по добра балканска традиция му спретнаха празнично изпращане: на Балканите изпращането на войника се превръща във всенароден празник. Виж, влизането в университета минава тихо и незабележимо.