Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— А самостоятелно стреляхте ли?

— Самостоятелно?

— Да. Без заповед.

(Дълго мълчание.)

— Случвало се е.

— Не получавахте ли наказание за нарушаване на дисциплината?

— Не, а и ние бяхме доброволци, не редовна армия, пък и това ни беше разрешено. Важното беше да държим хората в Сараево в постоянно напрежение, ден след ден, нощ след нощ.

— Често ли се случваше да стреляте без заповед?

— Да, особено когато се напиехме или когато някой получаваше вести от дома за убит близък. Тогава се вдигахме целия отряд и почвахме безразборна стрелба, като при забава на стрелбище.

— Забава?

— Пиехме и пушехме трева.

— Ти лично стрелял ли си без заповед?

— Да, като се напиех или напушех, или най-често и двете.

— Убивал ли си?

— Да.

(Гласът му почва да трепери.)

— Виждал ли си как падат хората, по които стреляш?

— Да.

(Треперенето се усилва.)

— И как се гърчат недоубитите?

— Да.

— И какво правехте тогава?

— Ами, или ги доубивахме, или ги оставяхме да се гърчат.

— Защо?

— За да усетим силата, че животът им е в нашите ръце.

— А когато близките прибираха труповете или плачеха над тях?

— Понякога се смеехме, понякога ги убивахме и тях.

— Не мога да повярвам, че и ти си го правел. И какво, след стрелби си си мил ръцете, удрял си една сливова, хапвал си със същите тези ръце, сега прегръщаш децата си, галиш бедрата на жена си с тези ръце, с които си убил десетки, които никога няма да правят вече тези неща?

— (Истерично, с хлипове и спазми по цялото тяло.) Да, да, да, да, да, да, да, да!

(Хваща се за главата и заравя пръсти в гъстите си къдрави коси. Няколко минути тишина, после леко се успокоява.)

— До края ли вярвахте в каузата?

— Аз лично не.

— Какво те разколеба?

— Това, за което говорим сега. Като мина време, а нищо не се променяше, само убивахме, изнасилвахме и пиехме. За това, дето питахте преди малко, в един момент губиш представа за реалността, започваш да смяташ, че е нормално да убиваш. А после…

— Какво после?

— После го изтриваш от паметта, веднага щом станеш от огневия рубеж. Сякаш си две различни личности, едната стреля и убива, другата яде, пие и се смее. Пише писма на жената и децата си и гради планове за бъдещето.

— Кога точно реши да напуснеш Сараево и да се върнеш вкъщи?

— Септември деветдесет и трета.

— Защо?

— Вече ми беше ясно, че каузата ни е загубена, че всичко това е безсмислено, че всичко е лудост. Имаше и нещо конкретно, което преля търпението в мен.

— Конкретно?

— Бяха хванали край лагера някакво момче, около единайсетгодишно, горе-долу на възрастта на сина ми. Не беше от Сараево, от селата наоколо. Май се беше загубило, или нещо такова. Вечеряхме в столовата, когато го доведе дневалният, тресеше се от страх. Командващият го накара да се съблече чисто голо, бе хилаво, недохранено — война е. Момчето прикриваше слабините си и продължаваше да трепери. И тогава командващият, както си ядеше супата, извади пистолета и го простреля в коляното. То падна и закрещя от болка. Някои от нас спряха да ядат. Вцепенихме се, но командващият изрева да продължаваме с яденето, а момчето накара да пълзи и да се моли за живота си. После командващият си дояде супата, премина към второто, хапваше с голям апетит, имахме мусака… и периодически вдигаше пистолета и прострелваше момчето, но не смъртоносно. В другото коляно, в раменете, в дланите, в стъпалата и продължаваше да го кара да пълзи и да се моли. По мозаечния под оставаше кървава диря, а писъците му се блъскаха в стените и прозорците. Довърши го със седмия или осмия изстрел, оригна се звучно, допи си ракията и се провикна: „Много вкусно, шефе — така казвахме на готвача, — давай десерта, че ми се присра от вълнение“. Някои не издържахме и се издрайфахме направо на масата или на пода, а той се смееше и казваше, че сме изнежени градски девойки.

(Силни спазми разтърсват тялото му; сълзи, хленч и спазми.)

Самира затвори бавно телефона и остана още няколко минути така. Не можеше да се отърси от мисълта, че има да става нещо. Никога не беше вярвала в сънища, прокоби. Беше земен човек. Дори и вярата ѝ в Аллах бе част от тази земност. Родила си се в мюсюлманско семейство, значи трябва да вярваш в Аллах и толкоз! Изпълняваше всичките си религиозни задължения, но никога не прекаляваше. За нея Аллах беше някаква даденост, която тя бе просто длъжна да почита. Да бъде праведна мюсюлманка, беше част от това да води нормален живот. Никога не се бе молила, никога не бе търсила имама, никога не отгърна Корана. Правеше само толкова, колкото е нужно, за да бъде животът ѝ нормален. В джамията по време на молитва машинално повтаряше думите, а в същото време си мислеше какво да сготви за вечеря и всякакви такива неща. А най-често мислеше за Риаз и Айда. За нея децата ѝ бяха центърът на Вселената и Самира можеше да прегази всяка религиозна догма заради тях.