Георги Бърдаров - Аз още броя дните

И в дъното се вижда човек, който седи сред руините и свири на виолончело.

Айда взе хавлия и влезе в банята. Съблече се, после топлата вода погали тялото ѝ. Отпусна се, дори се усмихна. Опита се да пропъди мисълта за разговора с майка си и кошмарите ѝ. Приседна на плочките, опря брадичката на коленете си и се остави водата да плющи по гърба ѝ.

EXIT.

Беше надпис в любимото ѝ кафене. Айда не си падаше много по заведенията. Рядко правеше излишни неща и висенето по заведения беше едно от тях. Иначе като всяко нормално югославско момиче от осемдесетте години на двайсети век слушаше рок: дори беше фенка на „Сребърни криле“ и се дереше на песните им, когато се събираха на купони. Но не харесваше задимените кафенета. Рядко ходеше там, освен в това кафене с надписа EXIT срещу любимата ѝ маса. И сега, докато водата и парата я обгръщаха, в съзнанието ѝ изплува точно това EXIT. Може би защото имаше нужда от изход. След всичко, което беше понесла през тази война, наистина имаше нужда от изход. Имаше нужда някой да я хване за ръка, да ѝ каже, че всичко ще се оправи, да я скрие в прегръдката си и да я изведе оттук. Чувстваше се абсолютно сама сред целия този ужас. Беше се държала, беше побрала всичко в душата си, но сега, когато трябваше да е най-силна, рухна: вече беше сигурна, че Давор няма да се върне. Чувстваше се така, сякаш е гола пред целия зяпащ я свят.

Не чу отварянето на вратата, но чу Лада да казва:

— Айда, Айда… Айда, дъще. Успокой се, Айда, ти си си у дома.

Лада я вдигна и Айда се облегна на рамото ѝ.

— Не мога повече, мамо — каза. — Не мога повече, не мога, не мога, не мога! Искам да умра.

Лада завъртя крана на душа. Малкото помещение се бе изпълнило с пара. Останаха няколко минути така прегърнати, после Лада я зави я с хавлията и я поведе към стаята им.

— Какво, по дяволите, става? — пресрещна ги в тъмния коридор бащата на Давор.

— Хайде прибирай се в хола и удари още една ракия — изкомандва го Лада.

— Ама какво става? — настоя той. — Къде е Давор и защо плаче Айда?

— Далиборе — прекъсна го Лада, — това е женска работа, няма да разбереш. То си е между мен и Айда.

— А Давор?

— Давор всеки момент ще се прибере — каза твърдо жената. — Всичко ще бъде наред.

Далибор бе груб човек, шлосер, по-добре се разбираше с флекса, отколкото с хората, но имаше пълно доверие на жена си. Обърна се и тръгна към хола, но преди да хлопне вратата, каза:

— Айда, нали знаеш, че си част от семейството.

Айда отново се разхлипа, а Лада я заведе в стаята, помогна ѝ да легне и я зави с одеялото.

— Айда, какво стана? Давор ли направи нещо? — попита тихо.

— Не — отвърна Айда.

— Какво тогава?

— Не издържам вече.

— Никой не издържа, Айда, война е.

— Не войната…

— А кое?

— Вината.

— Вината?

— Да. Давор отдавна можеше да е далеч оттук. Остана заради мен. Благодарна съм ви за всичко, но знам, усещам го, че ме обвинявате. Усещам го по погледите, по недоизказаните думи, по сълзите ти. И как иначе? Вашият Давор сега можеше да е свободен и щастлив някъде далеч от тоя ад, а тук всеки момент могат да го убият. Знам, че си го мислите.

— Мислим го, да — изрече внезапно Лада.

Веднага съжали, но дори и Бог не може да върне казаната дума.

— Знам — простена Айда.

— Нищо не знаеш — изправи се рязко Лада. — Нищо не знаеш, Айда. Проклинала съм десетки, стотици пъти оня миг, когато се срещнахме с теб и майка ти пред детската. Седяла съм пред разпятието и съм молила Господ да върне времето назад. Но дори и Той не може да връща времето. Боли ме, Айда. Боли ме и страдам всеки ден. И знаеш ли къде ме боли? В утробата ме боли. Ако се случи нещо с Давор, тази утроба ще е мъртва. Аз имам само Давор.

Каза го на един дъх.

— Но това, което ти даде на Давор, е любов — продължи бързо. — Гледала съм ви толкова години. Израснахте пред очите ми. Отдавна съм те приела не просто за снаха, приела съм те за своя дъщеря. Но онова е по-силно от мен самата. Ще го изпиташ, Айда, и чак тогава ще ме разбереш. Сякаш вадят сърцето ми с нагорещено желязо, когато си мисля за Давор: и защо остана тук, и какво може да му се случи. Но каквото и да се случи, Айда, аз винаги ще те обичам. Не знам дали ще ти простя, но ще те обичам.

После се наведе, целуна Айда по мокрото от сълзите лице и си излезе.

Айда остана сама в тъмнината. Всяка вечер спускащият се над Сараево мрак носеше някаква невидима заплаха. Беше странно, защото през деня на светло всички бяха много по-лесни мишени. И въпреки това вечерта носеше много повече страх.