Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Е, не се притеснявай, може със Златко да са се видели по работа.

— Не, той никога не прави така. Винаги ми казва къде отива и колко горе-долу ще се бави. Знае как се притеснявам.

— Ще си дойде. Лада и Далибор как са, държат ли се?

— Колкото татко… Опитват се, но от време на време и те поддават. Има ли някакви вести от Риаз?

Брат ѝ беше успял да избяга преди няколко месеца — бяха го извели заедно с още няколко момчета; трябваше да стигнат до бошняшка територия и да се включат там в съпротивата.

— Не — отвърна Самира, — след онова писмо миналия месец повече не се е обаждал. Тишина, една безкрайна тишина. Поне ти си тук.

Айда въздъхна тихо.

— Татко спи ли? — попита.

— Не. Слуша новините по радиото и пуши в кухнята. Нали го знаеш как се залепва за радиото, като дойдат вечерните новини, от млад си беше такъв.

Двете отново млъкнаха, сякаш се страхуваха да кажат следващата дума. А не искаха да затварят. Сирените продължаваха да вият. Айда си помисли за Давор и сърцето ѝ се сви.

— Мамо — рече изведнъж Айда, — обичам ръцете ти.

— Ръцете ми? Какво искаш да кажеш с това за ръцете ми?

— Ами, просто ми се прииска да ти го кажа. Няма нищо специално, представих си ги и затова…

— Добре ли си, Айда?

— Да, добре съм, мамо, но трябва да затварям, после може пак да се чуем.

— Нали не се е случило нещо, дъще?

— Всичко е наред, мамо, всичко е наред, не се притеснявай, всичко е наред, целувам те, целуни и татко от мен.

— И аз те обичам, Айда.

Айда затвори бързо и се смъкна на пода — нямаше сили дори да отиде до стаята. Сви краката си, облегна глава на острите си колене и заплака тихо: не искаше Лада и Далибор да я чуят. На всички им беше достатъчно тежко.

Тъмнината ставаше все по-плътна, Давор още го нямаше, сълзите се стичаха по лицето ѝ. Лада и Далибор също бяха млъкнали в стаята си и тя се попита дали не са чули разговора. Надигна се, отиде в тоалетната, запали свещта, седна върху затворената тоалетна чиния и обхвана главата си с ръце.

— Даворе — чу гласа на Лада отвън в коридора. — Даворе, тук ли си? Айда?

— Давор излезе малко да се разходи — отвърна Айда, — а аз съм в тоалетната.

— Че къде ще се разхожда — възкликна Лада. — Нали знаете колко е опасно?

— Да, мамо, но имаше нужда малко от свеж въздух. Наистина е по-добре да се поразходи, ще му олекне. Повярвай ми, всеки момент ще си дойде.

— Добре. Айда, а ти имаш ли нужда от нещо? Пак ли повръщаш?

— Не, не се притеснявай, просто исках малко да се усамотя, скоро ще изляза, ако ви трябва тоалетната.

— Стой си спокойно, Айда, не ни трябва, стой си спокойно.

Чу как хлопна вратата на хола и как продължиха да се карат. А Давор още го нямаше. Помисли си, че може би най-накрая е взел правилното решение и е заминал.

После изведнъж настъпи пълна тишина. Айда вдигна учудено глава. Тишината в Сараево винаги беше зловеща през тези две години.

Айда си помисли дали все пак Давор не е със Златко. Познаваха се още от училище и сега припечелваха заедно на черния пазар: там се продаваше и купуваше всичко. Давор и Златко заеха някаква ниша и изкарваха малко пари, с които Айда се опитваше да намери продукти. В Сараево храната се доставяше през тъй наречения коридор. Говореше се, че при летището е прокопан тунел и оттам ЮНПРОФОР 10 10 ЮНПРОФОР (United Nations Protection Force) — умиротворителните сили на ООН на територията на страните от бивша Югославия. вкарват храна и вещи от първа необходимост. Никой не знаеше дали е вярно. По-скоро сърбите вкарваха стоки и въртяха черна търговия, от която печелеха много. Така е на война — всеки оцелява, както може. Айда знаеше няколко места, от които се снабдяваше с храна. Изкараше ли Давор някой динар, Айда тръгваше да напазарува нещо за вкъщи, а и за майка си и баща си. Давор никога не я питаше как точно е похарчила парите, но вечер тя му казваше какво е взела.

И като си помисли за храната, спомни си и за един от най-зловещите за нея дни от цялата блокада. Беше двадесет и втори септември деветдесет и втора година. Тогава Давор се беше върнал с доста пари: със Златко бяха направили някакъв удар, взе да ѝ обяснява за някаква пералня, за някакъв предприемач Каро. Айда го гледаше подозрително, но нямаше как — наистина им трябваха пари. В последните няколко седмици гладуваха. Имаха само зеле. Тя правеше чудеса в кухнята, но само със зеле какво да направиш? Самира ѝ звънна да ѝ каже, че трябва малко по-силна храна за баща ѝ, който имаше диабет, и допълни, че му трябват и цигари. Пушенето беше единственият му порок, но без цигари ставаше нервен и всичко това веднага се отразяваше на диабета. Затова Айда взе парите от Давор, без да го разпитва повече, макар че не ѝ харесваше тази история с Каро: смътно си го спомняше от ученическите години — и тогава не беше стока.