Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Сега работи — отвърна Айда. — Вие как сте? Татко как е?

— Добре сме… колкото може да е добре човек днес. Баща ти тия дни е спокоен, няма проблеми, нали има цигари. Постоянно пуши в кухнята. Станало е лисичарник, едва готвя. Аз обаче…

— Какво ти?

— Не знам, Айда, имам много лоши предчувствия.

— Ох, мамо.

— Недей. Знаеш, че никога не прекалявам с тия неща. Това е нещо ново за мен. Вече близо две седмици се будя от някакъв кошмар и после дълго не мога да заспя, а през деня една постоянна тревога ме притиска в гърдите и не мога въздух да си поема, задъхвам се.

— Мамо, вече втора година сме във война, нормално е.

— Не, не е нормално, Айда, много добре го знам, иначе нямаше да ти го казвам, плюс това…

Настъпи напрегнато мълчание.

— Плюс това какво? — подкани я Айда.

— Кошмарът, дето го сънувам, е все един и същ.

— И какъв е той?

Айда не искаше да го чува — и без него вече беше на предела на силите си — но ако не продължеше разговора, майка ѝ щеше да се усъмни. Мина ѝ през ума да дръпне шнура на телефона, уж, че линията е прекъснала, толкова често се случваше. Но не го направи: може би това беше последният път, в който чуваше гласа на майка си.

— Сънувам — подхвана накрая Самира, — сънувам, че бягам от Сараево. Не се сещам, че е война, но нещо ме кара да бягам. Къщите, улиците, мостовете, уж същите, пък няма никакви хора, пусто е, сякаш всички са умрели или са изчезнали по някаква причина. И всички сгради са сиви, няма нито един цвят, нито едно друго живо същество. И никакви звуци, само някъде в далечината бучи вода.

— Много филми си гледала — опита се да се пошегува Айда.

— Не, няма нищо общо с филмите. Нито е филм, нито е и сън, ами си е направо като наистина. Аз бягам, знам, че нещо ужасно ме гони, но то не се вижда, не се чува. Бягам към моста на Миляцка. Усещам, че стигна ли до него, мина ли го, оттатък ще бъда спасена. И колкото повече го наближавам, толкова повече се усилва бученето на водата. Но и колкото повече наближавам, толкова повече онова нещо ме настига. Не се чува, не се вижда, но усещам дъха му и ме облива студена пот. И накрая правя последния завой — и онемявам. Миляцка я няма. Вместо нея до хоризонта се е проснало едно безкрайно бурно море. Точно такова, каквото го помня, когато ходихме четиримата на Адриатика. Черно, с огромни вълни, с бели пенести върхове. Небето също е тъмно, черно, надвиснало над сами водата. Нямам време да мисля, нямам време да се чудя. Онова ме застига, хвърлям се в морето и тогава чувам гласа ти зад гърба си. Онова нещо те е хванало и ти викаш: „Мамо, мамо, майчице, страх ме е от жъмното, майко, жъмното дойде!“. Точно както го казваше като малка, жъмното . Но аз вече не мога да се върна, защото вълните ме влекат нататък, а гласът ти става все по-далечен и неразпознаваем. Напред има светлини, но като обърна глава, виждам как гъста черна боя се разлива по цялата повърхност до хоризонта и теб те няма, теб вече те няма.

Самира млъкна, тишината се настани задълго от двете страни на линията. А след това Айда чу как майка ѝ изхлипа отсреща и се стресна: Самира никога не си позволяваше да показва чувствата си. Прииска ѝ се да зареже всичко и да хукне към майка си, както правеше като малка, когато беше уплашена, но се овладя.

— Майко, успокой се — каза, — това е само сън. На война всички сънуват кошмари. Нали знаеш, че аз почти не мога да заспя. Нормално е.

— Не е само сън, Айда — възрази Самира. — Усещам го със сърцето си. Вие какво правите, как сте, толкова ми е домъчняло.

— В общи линии все същото — отвърна Айда. — Като всички, борим се да оцелеем. Давор продължава да действа със Златко на черния пазар, аз въртя къщата…

— Свестен човек се оказа Давор, а пък ми се струва, че Господ не обича свестните хора.

— Майко, какви ги…

— Недей — прекъсна я Самира. — Всички виждаме какво става. Омръзна ми да чакам и да търся Господ. Вече не ходя в джамията. Няма смисъл, баща ти ме мъмри за това, но кръвта наоколо е повече от цялата ми вяра и надежда. Толкова ми се иска да те прегърна.

Отвън виеха сирени, много сирени, пожарни или линейки. Странно, не беше чула нови стрелби.

— Айда? — обади се Самира. — Какво става? Плачеш ли?

— Да, плача. Дойде ми много, мамо… А сега и този твой сън, и сълзите ти, а и Давор го няма повече от час.

— Защо, къде е Давор? — попита Самира тревожно.

— Ами, излезе да се разходи преди около час, каза, че не издържал повече затворен и че имал нужда от въздух, и че ще се прибере бързо. А вече мръкна.