Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Но аз те подкрепих… напълно.

— Само че аз съм мъжът и аз нося отговорност.

Тя пристъпи към него.

— Даворе — каза, — ти все още можеш да се спасиш.

— Знаеш, че няма да го направя. Не мога да живея като страхливец някъде и да се питам какво става с теб, с мама, с татко. Не е за мен тая работа. Не съм най-големият смелчага и сега се насирам от страх, но не мога просто да избягам. Нали помниш Горан?

— Да, дето емигрира, не беше ли в Австрия някъде?

— Швейцария. Онзи ден ми казаха, че се е самоубил. Тръгнал за работа, имаше хубава работа в банка. Носел костюм, вратовръзка, лачени чепици, куфарче. На стотина метра от банката просто свалил вратовръзката, преметнал я през един здрав клон, направил възел и се обесил. Направил го така, сякаш се снима филм. Никой не успял да реагира. Станало е за секунди. Без да предупреди никого. Просто както си вървял, разхлабил възела на вратовръзката и…

— Господи, ужас! И защо? Нали вече се беше устроил там? Доколкото си спомням, избяга още в началото на обсадата.

— На третия ден. Да, беше се устроил, ожени се за млада, хубава швейцарка от албански произход. Последния път, като се чухме, ми каза, че мечтае за деца, по-точно за дъщеря, мечтаеше да има дъщеря.

— Ама защо?

— Някой му разказал за сестра му Мирка.

— Познавам я много добре, бяхме заедно във волейболния отбор на училището. Та, какво за нея?

— Не исках да ти казвам… Знаеш, че тя остана заради гаджето си Амир, той е бошняк. Преди около месец се прибирала от болницата, беше сестра там. Грижеше се за много хора, две трети от тях бошняци. Нямало никакъв транспорт и решила да се прибере пеша. Разстоянието до тях не е малко. От някакъв склад изскочили четирима-петима пияни младежи. Бошняци. Вкарали я в склада. Изнасилвали я часове наред и накрая ѝ прерязали гърлото със счупена бутилка.

Да, войната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи. Черната ѝ сянка беше надвиснала над Сараево и не се отмести нито веднъж в продължение на 1395 дни и 1395 нощи. Много от онези, които стреляха от хълмовете над града, бяха израснали в него. С тези, по които стреляха, бяха яли филии с лютеница и сирене, с масло и мед. Бяха се обичали с тях. Всеки имаше поне един приятел, поне една любима, останали в обсадения град, но стреляха. Войната е опиат. Когато убиеш първия, е страшно, когато убиеш десетия, е странно, когато убиеш стотния, искаш само още и още, и още. Такава е човешката природа — кървава. В нея се борят две еднакви половини — тъмна и светла. Зависи кой механизъм ще бъде задвижен.

А някой вярваше, че убива заради бъдещето на децата си, че насилва заради справедливата кауза, че се бие в името на правилния Бог. Кучешки пир е всяка война.

— Трябва да изляза за малко, Айда — каза внезапно Давор. — Малко да се разходя.

— Опасно е — отвърна предпазливо тя, — много е опасно, особено днес.

— Не мога, Айда, ще се пръсна. Аз ще внимавам. Малко около блока. Усещам, че почвам да треперя. Нашите ще се усъмнят, ако ме видят в това състояние.

— Ами ако ти се случи нещо?

— Няма, ще внимавам, съвсем плътно до блока, просто да усетя простор, а не все тия затворени стени.

— Добре, но…

Това но увисна във въздуха, както много други неизречени тази вечер неща. Давор отново отвори шкафа, извади бутилката с уиски и отпи голяма глътка. После си наметна якето и излезе в тъмния коридор. Айда се спря на вратата на кухнята, после пристъпи неуверено.

— Даворе, ще се…

Но той просто изхвърча навън. И когато вратата тихо хлопна зад гърба му, страхът сграбчи Айда за гърлото. Не я беше страх от смъртта. Отдавна беше свикнала с мисълта за нея.

Беше я страх той да не си тръгне.

Давор взе стъпалата по няколко наведнъж. Прозорците по стълбището бяха изпотрошени. Входната врата висеше откъртена, но не от снаряд, може би си стоеше така още от първото нахълтване на сръбските войници в блока. Бутна я с крак и излезе навън. Пое дълбоко спарения, но все пак пролетен въздух, усети топлината на отиващия си ден. Спря пред съседния вход, измъкна от джоба смачкана кутия контрабандни цигари и запали. Преди войната не пушеше, дори в казармата не пропуши, но напоследък палеше. Особено привечер, когато страхът се спускаше като вампир откъм хълмовете. Дръпна няколко пъти и се почувства по-добре. Огледа детската площадка. Люлките приличаха на ръждясали скелети, а пързалката беше надупчена от куршуми. Зад тях мястото, където някога ритаха футбол, беше изровено от снаряди. Спомни си как преди месец се прибираше забързан, когато стрелбата го свàри по средата на площадката. Нямаше да може да стигне до входа и бързо се скри под пързалката. И тогава чу някой да стене: на десетина метра от него, точно до металната футболна врата, беше паднал човек. Давор го позна по якето, Виктор. Бяха съседи, учеха в едно училище. Когато навремето направиха това игрище, първо го сефтосаха с мач между седми А клас, в който учеше Виктор, и Даворовия седми Б. Седми Б победи с един хубав гол на Давор и първият, който го поздрави тогава, беше тъкмо Виктор. Същият този Виктор сега лежеше свит до гредата и стенеше, а Давор не можеше да направи нищо. Изкрещя: „Викторе! Скрий се зад гредата“ — само че как да се скрие човек зад едни обикновени метални тръби. Давор се досещаше, че невидимите убийци се целят във Виктор, и отново извика: „Не мърдай, Викторе. Само не мърдай. Преструвай се на умрял“. Само че Виктор или не го чуваше, или болката бе много силна, защото правеше отчаяни опити да се надигне. Куршумите се сипеха наоколо, улучеха ли металните тръби, оттам хвърчаха искри. Виктор успя да се изправи на колене. Щяха да го убият със сигурност и Давор не издържа: изскочи изпод пързалката, притича до Виктор. Събори го на земята и започна да го тегли с пълзене към пързалката. Беше силен — успя да го довлече дотам. После лежаха с лица в прахта, докато стрелбата спря и мракът покри детската площадка. Чак тогава Давор се надигна, обърна Виктор по гръб, но видя само застиналото му в мъртвешки прах лице.