Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Кого? Убитите ли?

— Да, бях на пазара, когато падна оня снаряд. Пренасях някакви пихтиести тела с откъснати крака, с пробити черепи, с изтичащи вътрешности. А иначе живи, молят се за помощ. То от него не е останало нищо, а гледа с едни жаловити очи и моли за помощ. Една бременна се случи до мен точно преди да падне снарядът. Парче ръждива арматура се заби в корема ѝ. Всичко в кръв и мръсотия, парчето стърчи от корема ѝ, виждах разполовения плод, тя бере душа, а стиска ръката ми като с клещи и ме заклева да кажа дали е добре детето.

— Колко време останахте в Сараево?

— Малко повече от година.

— Как се измъкнахте?

— Абсолютно случайно. Е тук си беше вече късмет. Обикалях около мостовете на Миляцка. Беше нощ, нямах намерение да правя нищо, само да погледам, да почувствам другия бряг. И тогава някакви младежи хукнаха да бягат. Започна стрелба, те отвърнаха, виждах огневите точки на снайперистите и тръгнах през реката направо. Разчитах, че вниманието на снайперистите е заето с младежите. Така и стана, никой не ме забеляза и се измъкнах. Нямах нищо, нито пари, нито документи, само дрехите на гърба си.

— А нямахте ли близки в Сараево?

— Малко и не толкова близки. Щяха да решат, че са ме убили, както и стана. Близките бяха в Мишковци, ама и те не бяха толкова близки май. Не ми се говори за това.

— Защо?

— Откакто Исмей ме напусна, не остана много за кого да живея.

— А след Сараево? Какво се случи след Сараево?

— Скитах се насам-натам, хранех се с корени и треви, добрах се до бошняшката територия.

— А после?

— После ми дадоха оръжие, храна и дрехи, после се бих.

— Убиваше ли?

— Да, убивах, война е. Или ти тях, или те теб.

— След всичко, което си преживял в Сараево, не мислеше ли за цената на човешкия живот, все пак си бил учител преди войната?

— Човешкият живот ли? Когато смъртта стане ежедневие, свикваш, претръпваш, не мислиш за нищо, освен да доживееш до вечерта, да изпиеш двеста грама сливовица на екс, та да ти се размият реалност и измислица. И да се наядеш. Понякога дори не си миехме и ръцете, толкова бяхме уморени и гладни. Със същите ръце, с които цял ден си убивал, сядаш и ядеш, а ти ме питаш за цената на човешкия живот.

— Защо го правеше? Заради Аллах, заради Мохамед?

— Честно казано — не. Не беше заради религията.

— А тогава защо?

— Насилието ражда насилие. Безсилието също ражда насилие. Това е. Дори не е и жажда за мъст, а е единственият начин да възстановиш част от себеуважението си.

— Бил си в Челебичи?

— (След много дълго мълчание и гледане в мръсносивия асфалт.) Бях.

— Вярно ли е това, което се говори за там?

— Кое?

— За извращенията, за насилието, за убийствата, за масовите гробове.

— (Отново след дълго мълчание. ) Вярно е.

— Ти участвал ли си?

— Да.

— Ти? Един учител?

— Вече не бях учител.

— А какво?

— Войник. Хората не се раждат войници. Хубаво го е казал Симонов, но когато станат по принуда, нищо човешко не им остава.

— Какво по-точно правехте?

— Всичко. Пребивахме сърбите с метални тръби, държахме ги будни по цели нощи, ръгахме ги с щиковете, докато ядат. Разстрелвахме ги избирателно.

— Срам ли те е сега?

— Не.

— А гордееш ли се като защитник на мюсюлманската кауза?

— Не, не изпитвам почти нищо… всъщност нищо, по-безчувствен съм от ей тоя асфалт.

— Защо те напусна Исмей?

— Не ме е напускала, просто избра Фарук.

— Знаеш ли къде е сега?

— Не. Знам само, че Фарук са го убили по време на войната.

— А ако Исмей се върне при теб?

— Нищо в тоя живот не се завръща. (Пак след дълго мълчание.) И да се върне, аз вече не съм същият.

— Как живееш със сърбите сега? Как се гледате с тях? Как общувате?

— Много трудно. Нищо не е забравено, нищо няма да бъде забравено. Нито една рана не е зараснала и няма да зарасне. Между нас винаги ще стоят убитите. Във всеки сърбин виждам убиеца на бременната и разсечения на две плод. Идва ми на всеки да изкрещя — ти я уби, нали?

— Тоест нямате общо бъдеще?

— Нямаме. Омразата ще си остане, недоверието също. И ще се предаде на децата ни. А някой сигурно ще ги използва след време.

— Не-е-е, нищо не си разбрал, брат, нищичко.

Зоран въртеше пръст по ръба на чашата. Настроенията му приличаха на кардиограма на човек пред инфаркт: нагоре-надолу, нагоре-надолу… Сега се беше кротнал.