Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Погледна ме косо, а аз процедих:

— Тц.

— Само аз и Вуча лудия. Никой друг.

Айда прибра в една торбичка бельото, взе все пак златната верижка, която Давор ѝ беше подарил, когато за първи път отидоха заедно на почивка.

Тъкмо ги бяха приели в Биологическия факултет на Сараевския университет. Наеха си квартира в Сплит. Искаха в Дубровник, но нямаха толкова пари. Квартирата им беше една таванска стая в къща на края на града. Две влюбени хлапета, които откриваха щастието да бъдат заедно сами. И то в Сплит, една от адриатическите перли на Югославия. Обикаляха, хванати за ръце, тесните улички в центъра, целуваха се по ъглите под уличните лампи с формата на средновековни фенери, вдишваха соления морски въздух, довеян от бриза заедно с миризмата на пържена риба. Понякога се губеха из лабиринта от улици: свърваха, в която им скимне, влетяваха в някакви вътрешни дворове, увиваха се в проснатото там пране, гонеха сбирщината от дворски котки, звъняха по месинговите звънци на семейства с разнообразни фамилии, а после тичаха да се скрият зад най-близкия ъгъл и да гледат оттам как сънени домакини се подават от прозорците и ядосано питат: „Кой звъни?“. Нямаха много пари, но това не им пречеше. Ядяха на крак пържена риба с лимон и лук от многобройните улични сергии около пристанището, купуваха си евтино италианско вино и го пиеха, възкачени върху топлите камъни на старата крепостна стена с изглед към омайния залив на Сплит. Нямаха пари — имаха мечти. Тогава дори и не подозираха, че това ще е най-хубавото им време.

Предпоследният им ден в Сплит съвпадна с рождения им ден. Айда се събуди с приятното усещане на обичан човек и се учуди, че той е станал преди нея. Давор обичаше да се излежава до обяд, та се налагаше тя да го издърпва от леглото, за да излязат навън. А сега седеше във фотьойла с преметнат през облегалките крак и уж четеше спортния вестник, а я гледаше дяволито. Тя се размърда, отметна тънката ленена завивка, посегна да го замери с възглавницата и тогава забеляза нещо да блести около глезена ѝ. Вдигна крака си и видя златната верижка. Скочи от леглото и се хвърли върху него, фотьойлът се прекатури и двамата паднаха върху меката топлина на шарения килим.

А после се спуснаха в нагорещените от слънцето улици на града и празнуваха поредния си рожден ден заедно.

Давор отвори един от шкафовете в кухнята и взе оттам бутилка контрабандно уиски. Наля си една чаша и се изправи до прозореца.

Дали го беше страх, дали съжаляваше за нещо? Не, не съжаляваше, би повторил всичко от живота си. И да, беше го страх. Отпи голяма глътка, примижа и изчака топлината да се разлее по тялото му. Загледа се към квадратната детска площадка долу между карето от блокове, където притичваха някакви хора. В Сараево вече никой не ходеше — всички притичваха. Беше израснал в това каре, целият му живот бе преминал между тези блокове. Помисли си, че някои от тези, които стрелят, също са израснали в тези квартали. И само не разбираше защо стрелят. И как могат да гледат през окуляра града, в който са израснали, и да натискат спусъка.

Отвън изпърпори стара застава със скапан ауспух. Давор я видя да завива зад отсрещния блок и в същия момент започна стрелба. Оттам, където беше завила колата, изригна огън и миг след това иззад ъгъла изскочи горящ човек. Дори и не викаше — само тичаше. После падна и пламъците го погълнаха.

Напоследък Давор все по-често смесваше реалност със спомени и сякаш не знаеше кога е в реалния свят. А кой е реалният свят? Още една глътка, Айда. Давор отпи още веднъж: знаеше, че не бива да прекалява, но имаше страшна нужда да се отпусне. Какво всъщност бе Айда за него? Защо бе готов да жертва дори и живота си за нея? Защо толкова я обичаше?

Изпи и последната глътка, изплакна чашата и пак се приближи до прозореца, зад който се сгъстяваше мракът.

Не чу кога е влязла. Присъствието ѝ понякога беше тихо, незабележимо, почти призрачно, но винаги се долавяше във въздуха.

— Пил ли си? — попита тихо.

— Как пък усети, бе? — засмя се той; рядко можеше тия дни нещо да го накара да се усмихне. — Голямо дяволче си.

Тя също се усмихна.

— Не си затворил шкафа, а кухнята е моя територия и забелязвам всичко. Нали знаеш, че не трябва?

— Знам, но ще се пръсна, трябва да се успокоя.

— Винаги казваш така. Не е добре, Даворе, никога преди не си пил, не и по този начин.

— Никога преди не съм бил в такова положение.

— Заради тази нощ ли?

— Не, заради всички нощи, заради всичко, заради чувството за безпомощност. Ами ако греша?