Александър Дюма: Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Към средата на месец май 1660 година, в девет часа сутринта, когато горещите вече лъчи на слънцето изсушаваха росата по дивите репеи на замъка Блоа, една малка кавалкада, която се състоеше от трима мъже и двама пажове, мина по градския мост и не направи голямо впечатление на жителите, които се разхождаха по кея. Те само вдигнаха ръце към шапките и допълниха това първо движение със следните думи, казани на най-чист френски език:

— Ето негово височество се връща от лов. И нищо повече.

Но докато конете се изкачваха по стръмния наклон от реката към замъка, няколко дюкянски продавачи се приближиха до последния кон, на чието седло бяха окачени различни птици, вързани за шиите.

С истинска селска откровеност любопитните изразиха своето презрение към тоя оскъден лов, поприказваха си за неудобствата на лова със соколи и се върнаха към заниманията си. Само един от любопитните — едро, червенобузесто и весело момче — попита защо негово височество, които би могъл толкова добре да прекарва времето благодарение на огромните си доходи, се задоволява с това жалко развлечение.

Отговориха му:

— Не знаеш ли, че главното развлечение на негово височество е да се отегчава?

Веселото момче вдигна рамене с движение, което означаваше ясно като бял ден:

„В такъв случай предпочитам да бъда продавач в дюкян, отколкото принц“.

И всеки се залови с работата си.

Между това негово височество продължаваше пътя си с такъв меланхолен и едновременно величествен вид, че сигурно би възбудил възхищението на зрителите, ако имаше зрители; но жителите на Блоа не можеха да простят на негово височество, задето е избрал веселия им град, за да се отегчава; и всеки път, когато виждаха отегчаващия се принц, те се измъкваха незабелязано, като се прозяваха, или се отдръпваха от прозорците в дъното на стаите, сякаш искаха да избягнат приспивателното влияние на това дълго, бледо лице, на тия сънливи очи и на тая немощна осанка. Така че достойният принц можеше да бъде почти уверен, че няма да види никого по улиците, ако намисли да се разхожда.

И така, от страна на блоаските жители това беше много престъпно неуважение: негово височество заемаше първо място в кралството, стоеше може би по-високо от краля. Действително ако Луи XIV, които царуваше тогава, беше имал щастието да се роди син на Луи XIII, негово височество бе имал честта да се роди син на Анри IV. Следователно жителите на Блоа трябваше да се гордеят с предпочитанието, което Гастон д’Орлеан бе отдал на града им, като се беше заселил с двора си в старинния замък Блоа.

Но такава беше съдбата на тоя велик принц: той не възбуждаше никога вниманието и възхищението на тълпата. Негово височество свикна най-после с това.

Може би именно това му даваше тоя вид на спокойно отегчение. По-преди негово височество водеше много деен живот. Не може човек да стои със скръстени ръце, когато отсичат главите на дванадесетина от най-добрите му приятели. Но след идването на кардинал Мазарини в министерството не бе отсечена главата на никого и негово височество остана без всякакво занимание, а това се отрази на настроението му.

И така, животът на клетия принц протичаше много унило. Сутрин той ходеше на лов по бреговете на Бьоврон или в горите на Шеверни, след това преминаваше Лоара и отиваше да закусва в Шамбор, с апетит или без апетит; и до следния лов жителите на Блоа не чуваха нищо за своя владетел и господар.

Ето как принцът се отегчаваше extra muros 1 1 Extra rauro (лат.) — извън стените (на града). — Б. пр. ; що се отнася до отегчението в стените на града, ние ще дадем представа за него на читателя, ако желае да последва кавалкадата заедно с нас и се изкачи до величественото преддверие на замъка Блоа.

Негово височество яздеше дребен породист кон с широко седло от пурпурно кадифе и стремена във формата на обувка; конят беше жълто-червеникав; пурпурната кадифена късовейка на негово височество под мантия със същия цвят се сливаше със седлото; и само по тоя общ червен тон можеше да се познае принцът между двамата му другари, от които единият беше с лилава дреха, а другият със зелена. Тоя отляво, облеченият в лилаво, беше началникът на конюшнята, а тоя отдясно, облеченият в зелено, беше главният ловец.

Единият паж носеше два ловджийски сокола на прът, другият държеше в ръка ловджийски рог, с които затръби лениво на двадесет крачки от замъка. Всички, които заобикаляха ленивия принц, действуваха като него, тоест лениво.