Александър Дюма: Адската дупка

Кои бяха двамата конници, изгубили се сред урвите и скалите на Оденвалд през нощта на 18 май 1810 година, не биха могли да кажат дори и най-близките им приятели от четири крачки разстояние, толкова дълбока бе нощта. Погледът напразно би търсил лунен лъч или блясък на звезди: небето бе по-тъмно от земята, а мрачните облаци приличаха на бушуващ океан, заплашващ света с нов потоп.

Една неясна маса, която се движи по склоновете на неподвижната грамада, това бе всичко, което и най-зоркото око би могло да различи от двамата конника. От време на време уплашено цвилене се смесваше със свистенето на бурята в елите, шепа искри изскачаха от подковите на конете, които чаткаха по камъните, това бе всичко, което можеше да се чуе и види от двамата спътници.

Бурята наближаваше все повече. Прах на талази заслепяваше пътниците и конете. Под напора на стихията клоните на дърветата се огъваха и скърцаха; жаловити викове се носеха из долината, после като че отскачаха от скала на скала, отекваха в планината, която сякаш щеше да се срути; и всеки път, когато такава вихрушка се издигаше към небето, поместените скали изскачаха от гнездата си и политаха в пропастта, а изтръгнатите стогодишни дървета политаха с главата надолу в бездната като отчаяни гмуркачи.

Няма нищо по-ужасно от разрушението сред мрак, нищо по-ужасяващо от шума в планината. Когато погледът не може да прецени опасността, тя расте безкрайно и въображението надминава границите на допустимото.

Внезапно вятърът престана, всичко утихна, всичко застина: мирозданието със затаен дъх очакваше бурята.

Всред тази тишина се дочу глас: това бе един от двамата конника:

— За бога, Самуел — каза той, — трябва да признаеш, че не беше много добра идеята ти да напуснем Ербах в този час и в такова време. Ние бяхме в една отлична странноприемница, на каквато не бяхме попадали, откакто преди осем дни напуснахме Франкфурт. Можеше да избираш между леглото и бурята, между бутилка отлично вино Хоххайм и вятър, в сравнение с който сироко и самумът са като зефир, а ти се спря на вятъра и бурята! Стой, Щурм! — Прекъсна младият мъж, за да удържи коня си, който се бе отклонил от пътя. — Стой!

— Поне нещо приятно да ни караше да бързаме — продължи той, — ако отивахме на някоя приятна среща, където ни очаква изгревът на слънцето и очарователната усмивка на любимата. Но любовницата, при която отиваме, е една стара педантка и се нарича Хайделбергски университет. Срещата, която ни очаква, е може би един дуел до смърт. Във всеки случай сме призвани за 20-и. Ех! Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че наистина сме луди, като не останахме на топло под завивките. Но такъв съм си; все ти отстъпвам; ти винаги вървиш напред, а аз те следвам.

— Оплакваш се от това, че ме следваш! — отговори Самуел с известна ирония в гласа. — Ами че аз ти показвам пътя. Ако не бях вървял пред теб, досега десет пъти да си се търкулнал чак в долината и да си си счупил врата. Хайде, дръж се и стъпи здраво на стремената; една ела е преградила пътя.

Настъпи мълчание, през което се чуха отскоците на двата коня.

— Хоп! — възкликна Самуел.

Сетне, като се обърна към своя другар, запита:

— Е, как е, Юлиус?

— Как може да бъде! — отвърна Юлиус — Продължавам да се оплаквам от твоята упоритост и с право; вместо да следваме пътя, който ни бе указан, покрай малката рекичка Мумлинг и да стигнем направо на река Некар, ти поемаш по обиколен път, претендирайки, че познаваш местността, след като, сигурен съм, никога не си минавал оттук. Аз исках да наема водач, но ти: „Водач! За какво ни е? Та аз познавам пътя.“ — Да, познаваш го толкова добре, че ето ни тук, изгубени в планината, без да можем да разберем къде е север и къде юг, без да можем нито да продължим напред, нито да се върнем обратно. А сега ние ще стоим чак до сутринта на дъжда, който се задава. И то какъв дъжд! Ето първите капки. Смей се, нали претендираш, че се смееш на всичко.

— Че защо да не се смея? — отвърна Самуел. — Не е ли смешно да се слуша едно голямо двадесетгодишно момче, студент от Хайделберг, да се оплаква като овчарка, която не е успяла да прибере стадото си навреме. Ще направя нещо повече, ще пея.

И наистина младежът запя с дрезгав и трептящ глас първия куплет на някаква неизвестна и странна песен, без съмнение импровизирайки в съответствие с положението, в което се намираха: