Александър Дюма - Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Близо до левия бряг на Рейн, на няколко левги от имперския град Вормс, около мястото, където извира рекичката Зелц, води началото си веригата планини, чиито настръхнали била сякаш бягат на север като стадо подплашени биволи, изчезващи в гъстата мъгла.

Със своите склонове те властват над една почти пустинна местност и като че ли образуват кортеж на най-високата сред тях. Всяка една носи образно име, което отразява форма или напомня традиция: едната е Шез дю Роа, другата — Пиер де-з-Еглантие, близката е Рок де Фокон, далечната — Крет дю Серпан.

Най-високата от всички, която устремява към небето своя гранитен връх с корона от руини, е Мон-Тонер 1 1 Мон-Тонер — букв. „Връх на гръмотевицата“ — бел.прев. .

Когато вечерта сгъсти дъбовите сенки, когато последните слънчеви лъчи, гаснейки, позлатяват недостижимите върхове на тези исполински дървета, човек би казал, че тишината се спуска бавно от небесните висини над равнината, че една невидима могъща ръка посяга към дънерите, за да разпростре над уморения от шумовете и кипежа на деня свят дълъг синкав воал, обсипан с проблясващи звезди. Тогава всичко преминава неусетно от бдение към сън. Всичко по земята и във въздуха заспива.

Единствена сред тази тишина рекичката, за която вече споменахме, Зелцбах, както я наричат местните жители, следва своя тайнствен бяг под крайбрежните ели и нито денят, нито нощта могат да попречат на вливането й в Рейн. Въпреки че, както казахме, нищо не може да я спре, пясъкът в коритото й е толкова фин, нейните тръстики са така гъвкави, скалите й — така добре покрити с мъх и лишеи, че тя тече съвсем безшумно от Морсхайм, където започва, до Фрайвенхайм, където свършва.

Малко над нейния извор, между Албисхайм и Кирхайм-Поланд, един лъкатушещ път, проправен между две стръмни стени и набразден от дълбоките следи на колелата, води до Даненфелс. Отвъд Даненфелс пътят преминава в пътека, по-нататък самата пътека се стеснява, губи се и човешкото око напразно търси нещо друго освен огромния стръмен склон на Мон-Тонер, чийто загадъчен връх, често навестяван от божествения огън, дал му името си, се крие зад пояс от зелени дървета като зад непроницаема стена.

Всъщност, веднъж пристигнал под тези дървета, кичести като дъбовете на античната Додона 2 2 Додона — планински град във вътрешността на Епир, прочут с най-стария оракул в Гърция, посветен на Зевс — бел.прев. , пътникът може да продължи пътя си, без да бъде забелязан откъм равнината дори посред бял ден. Няма да се чуе никакъв шум от коня му, дори този кон да е отрупан със звънчета като испанско муле, нито един златен или пурпурен лъч от покритото с кадифе или злато животно няма да пробие листака, до такава степен гъстотата на гората заглушава шума, до такава степен мрачината на нейните сенки поглъща цветовете.

Обитателите на тези залутани в самотата къщи са мелничари, които оставят безгрижно реката да мели житото им и доставят брашното в Рокенхаузен и Алцей, където понякога, докато водят своите стада на паша в планината, овчари и техните кучета потреперват при трясъка на някоя вековна ела, сгромолясала се от старост в девствените глъбини на гората.

Ето защо спомените за този край са злокобни, както вече казахме, и пътеката, която се губи отвъд Даненфелс сред планинските гъсталаци, невинаги, твърдят най-смелите, е водила честни християни към тяхното спасение.

Може би дори някой от днешните обитатели е чул някога да се разказва от баща му или от дядо му това, което ние ще се опитаме да разкажем днес.

На 6 май 1770 година, в часа, когато водите на голямата река се обагрят в бял оттенък, един човек, който яздеше от Майанс (след като е прекосил Алцей и Кирхайм-Поланд), се появи отвъд селцето Даненфелс.

Животното изцвили неспокойно и гората като че ли потръпна при този необичаен звук.

— Добре! Добре! — прошепна пътникът. — Успокой се, добри ми Джерид! Ето вече дванайсет левги са зад нас, а ти поне си в края на своя път.

Пътникът се опита да пробие с поглед в глъбината на листака, но вече сенките бяха толкова плътни, че се различаваха само черни маси, открояващи се върху други още по-черни и гъсти.

След безплодния си опит той се обърна към животното, чието арабско име издаваше едновременно произхода и бързината му, обхвана с две ръце главата му и доближи до устата си димящите му ноздри.