Александър Дюма - Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Сбогом, мой храбър кон — каза той, — ако не те намеря отново, сбогом.

Конят разтърси нежната си грива, удари с копито в земята и изцвили така, сякаш към него се приближаваше лъв. Този път странникът се задоволи да кимне с усмивка, като че искаше да каже: „Ти не се лъжеш, Джерид, опасността наистина е близо.“

Но тогава, решил да не й се съпротивлява, непознатият любител на приключения извади два красиви пистолета с гравирани дула и с позлатени сребърни ръкохватки от кобурите им, изпразни ги един след друг и когато свърши с това, отново постави пистолетите в кобурите. Но това не беше всичко.

Пътникът носеше на пояса си сабя със стоманена дръжка. Разкопча пояса, нави го около сабята, пъхна всичко под седлото и нагласи по такъв начин стремето, че острият връх на сабята сочеше към слабините на коня, а дръжката — към плещите му.

След като прекара за последен път ръка по задницата на Джерид и пое въздух, колкото дробовете му можеха да поберат, пътникът напразно потърси някаква пътека и като не намери, влезе наслуки в гората.

Вярваме, че сега е моментът да дадем на нашите читатели една по-точна представа за странника, който им представихме и който е предопределен да играе важна роля в хода на нашата история.

Този, който, след като слезе от коня, се втурна така дръзко в гората, имаше вид на тридесет-тридесет и две годишен мъж с ръст над средния, но така чудесно сложен, че сила и ловкост личаха от гъвкавите му подвижни крайници. Беше облечен в нещо като пътнически редингот от черно кадифе със златни бутониери; двата края на бродиран жакет се показваха под него. Опънати панталони очертаваха краката, които биха могли да послужат за модел на някой скулптор, а елегантната им форма се отгатваше през ботушите от лъскава кожа.

Колкото до неговото лице, което притежаваше цялата южняшка живост, то бе странна смесица от сила и финес. Погледът му, способен да разгадае всякакви чувства, когато се спреше на някого, сякаш пронизваше душата му с два светли лъча. Виждаше се най-вече, че неговите мургави страни са обгорели под слънце, по-силно от нашето. Накрая една голяма уста, но с красива форма, се отваряше, за да се открият два реда прекрасни зъби, които загорелите му бузи правеха още по-бели. Кракът му беше дълъг, но изящен, ръката — малка, но силна.

Този, чийто портрет скицирахме, едва беше направил десет крачки сред черните ели, когато дочу шум от бързи стъпки около мястото, където беше оставил коня си. Неговото първо движение бе да се върне назад, но той се спря. Въпреки това, не можещ да устои на желанието да разбере какво е станало с Джерид, той се повдигна на пръсти, като стрелна поглед през една полянка. Поведен от невидима ръка, развързала юздата му, Джерид вече бе изчезнал. Челото на непознатия се сви леко и нещо подобно на усмивка сбърчи пълните му бузи и изящно изваяните му устни.

Той продължи по пътя си навътре в гората.

— Благополучно достигнах Даненфелс — каза странникът на висок глас, — но тук съм принуден да спра — не виждам вече нищо.

Едва тези думи бяха произнесени на полуфренски, полусицилиански диалект, когато ненадейно бликна светлина на петдесетина крачки от пътника.

— Благодаря — каза той, — сега, когато тази светлина ме води, аз ще я следвам.

Светлината веднага се раздвижи, без да трепне, като напредваше с равномерни движения. Така се плъзгат в нашите театри фантастичните светлини, чийто ход е направляван от механик и постановчик.

Нощта бе така мрачна, а гората — толкова гъста, че въпреки слабия пламък, който го водеше, пътникът залиташе на всяка крачка. Почти цял час светлината се движеше и той я следваше, без да промълви или да даде признак на уплаха. И изведнъж тя изчезна.

Пътникът се озова извън гората. Когато вдигна очи, видя на тъмносиньото небе да проблясват няколко звезди. Той продължи да върви напред в посоката, където се бе изгубила светлината, но скоро се намери пред появили се внезапно развалини — остатъците на стар замък. В същото време кракът му се препъна в нещо.

Тутакси леден предмет се прилепи към слепоочията му и закри очите му. Така той не виждаше вече дори и тъмнината. Мокра платнена превръзка обвиваше главата му. Това несъмнено бе уговорено или най-малкото очаквано от странника, защото той не направи никакво усилие да свали превръзката. Само тихо протегна ръка, както прави слепецът, търсещ водач.

Този жест бе разбран, защото в същия момент една студена, суха, костелива ръка улови пръстите на пътника. Той разпозна мършавата ръка на скелет, но ако тя от своя страна беше дарена с осезание, би усетила, че неговата не трепва. Пътникът разбра, че го отвеждат бързо през разстояние от около сто тоаз 3 3 Тоаз — стара френска мярка за разстояние, равна на 1,949 м — бел.прев. .