Александър Дюма - Кралица Марго

В понеделник, осемнадесети ден на месец август 1572 година, в Лувъра имаше голямо празненство.

Вечно тъмните прозорци на старинното кралско жилище бяха ярко осветени; съседните площади и улици, обикновено безлюдни, щом от Сен-Жермен-л’Оксероа прозвъни девет часа, сега се изпълниха с народ, въпреки че вече бе полунощ.

Цялата тази заплашителна, забързана, шумна тълпа приличаше в тъмнината на мрачно, бурно море, чиито вълни прииждаха с грохот; това море се плискаше върху кея, а оттам се люшваше по улиците Фосе-Сен-Жермен и Л’Астрюс; и при прилив миеше стените на Лувъра, а при отлив се отдръпваше отсреща до основата на Бурбонския дворец.

Въпреки кралския празник, а може би именно заради него, в това множество имаше нещо заплашително, защото то несъмнено долавяше, че тържеството, на което присъствува като обикновен зрител, е само прелюдия за следващия понеделник, когато то щеше да бъде поканено и щеше лудо да се забавлява.

Дворът празнуваше сватбата на нейно височество Маргьорит дьо Валоа, дъщеря на крал Анри II и сестра на крал Шарл IX, с Анри дьо Бурбон, наварски крал. Действително същата сутрин кардинал дьо Бурбон беше благословил съюза на младоженците с подобаващата тържественост, установена за бракосъчетанията на френските принцеси, на подиума, издигнат пред входа на „Парижката света Богородица“.

Тази сватба учуди всички и даде богат материал за размисли на някои по-прозорливи; трудно можеше да се разбере сближаването на две тъй силно ненавиждащи се партии, каквито бяха по това време протестантите и католиците. Всички се питаха как младият принц дьо Конде ще прости на херцог д’Анжу, брат на краля, смъртта на своя баща, когото Монтескиу уби в Жарнак. Питаха се също как пък младият херцог дьо Гиз ще прости на адмирал дьо Колини смъртта на своя баща, убит в Орлеан от Полтро дьо Мере. И още нещо — Жан дьо Навар, храбрата съпруга на малодушния Антоан дьо Бурбон, която беше довела своя син Анри за предстоящия кралски годеж, бе умряла едва преди два месеца и за внезапната й смърт се бяха разпространили странни слухове. Навред се говореше под сурдинка, а някъде Съвсем високо, че Жан открила някаква страшна тайна и Катерина Медичи, страхувайки се от разпространението на тази тайна, я отровила с напарфюмирани ръкавици, приготвени от някой си Рьоне, флорентинец, много изкусен в подобни работи. Този слух се разпространи и потвърди още повече, че след смъртта на тази велика кралица, по желание на сина й, двама лекари, между които и прословутият Амброаз Паре, бяха натоварени да отворят и изследват тялото, без главата. А тъй като Жан дьо Навар била отровена с парфюм, именно в мозъка, единствената част от тялото, неподложена на аутопсия, биха могли да се открият следите от престъплението. Казваме „престъпление“, защото никой не се съмняваше, че е извършено престъпление.

И това не беше всичко: крал Шарл беше настоявал от своя страна с твърдост, граничеща с упорство, този брак да бъде сключен не само за да възстанови мира в своето кралство, но и да привлече в Париж най-известните хугеноти във Франция. Понеже двамата годеници бяха: тя — католичка, той — протестант, трябваше да се поиска разрешение от римския папа Грегорио XIII. Разрешението не идваше и това забавяне силно бе обезпокоило покойната сега кралица на Навара. Един ден тя бе изказала пред Шарл IX опасенията си, че разрешението изобщо няма да дойде, а кралят бе отговорил:

— Не се безпокойте, скъпа лельо, аз уважавам вас повече, отколкото папата, и моята обич към сестра ми е по-голяма от страха ми пред папата. Аз не съм хугенот, но не съм и глупак и ако негово светейшество папата намисли да си прави оглушки, аз сам ще уловя Марго за ръка и ще я отведа пред олтара с вашия син.

Тези думи, пренесени от Лувъра в града, много зарадваха хугенотите и накараха католиците сериозно да се замислят и да се питат на ухо дали кралят действително им изменя, или играе комедия, която някое прекрасно утро или някоя прекрасна вечер ще има неочаквана развръзка.

Особено необяснимо изглеждаше поведението на Шарл IX спрямо адмирал дьо Колини, който от пет-шест години водеше непримирима война срещу краля, след като беше оценил главата му на 150 000 златни екю, сега кралят едва ли не се кълнеше в него, наричаше го „татко“ и говореше на всеослушание, че занапред ще повери изключително на него воденето на войната. Промяната в държането му беше толкова голяма, че самата Катерина Медичи, която до този момент бе направлявала действията, волята и дори желанията на младия принц, изглежда, започна сериозно да се безпокои, и не без основание, защото в момент на откровение Шарл IX бе казал на адмирала по повод войната във Фландрия: