Александър Дюма - Кралица Марго

Беше на прага на двореца, когато от кулата на Сен-Жермен-Л’Оксероа прозвъни един часа.

Колкото и напреднала да беше нощта, колкото и несигурни да бяха улиците в тази епоха, нищо не се случи по пътя на жадния за приключения херцог. И той стигна здрав и читав пред огромния силует на старинния Лувър; светлините му бяха угаснали една след друга и той се издигаше в този час, внушаващ страх сред мълчанието и мрака.

Пред кралския замък се простираше дълбок ров, към който гледаха прозорците на повечето членове от кралското семейство, живеещи в двореца. Апартаментът на Маргьорит беше на първия етаж.

Но този първи етаж, който би бил достъпен, ако не беше ровът, се издигаше благодарение на това укрепление на тридесет фута от земята, така че до него не можеха да се доберат нито любовници, нито крадци. Това обаче не попречи на херцог дьо Гиз да се спусне решително в рова.

В същия миг на партера се чу шум от отварящ се прозорец. Прозорецът беше с решетка, но една ръка се показа, повдигна една от пречките, предварително откъртена, и спусна през този отвор копринено въже с клуп накрая.

— Вие ли сте, Жийон? — запита тихо херцогът.

— Да, ваша светлост — отговори, още по-тихо женски глас.

— А Маргьорит?

— Тя ви чака.

— Добре.

При тези думи херцогът даде знак на своя паж. Той разгърна плаща си и разви малка въжена стълба. Херцогът закачи единия край на стълбата за висящия клуп. Жийон издърпа стълбата към себе си и я закрепи здраво. И херцогът, след като закачи шпагата на колана си, започна да се катери и стигна благополучно. Зад него пречката на решетката отново дойде на мястото си, прозорецът се затвори, а пажът, след като се увери, че господарят му влезе безпрепятствено в Лувъра, до чиито прозорци той го беше придружавал двадесет пъти по същия начин, се зави с плаща си и легна да спи върху тревата на рова, в сянката на стената.

Беше тъмна нощ и от време на време едри, топли капки падаха от наситените със сяра и електричество облаци.

Херцог дьо Гиз последва своята водачка — тя беше не коя да е, а дъщерята на Жак дьо Матиньон, маршала на Франция, лична довереница на Маргьорит, която нямаше никакви тайни от нея. Разправяха дори, че в числото на тайните, съхранявани от нейната неподкупна вярност, имало толкова страшни, че именно те я принуждавали да пази и другите.

Никаква светлина, нито в стаите на партера, нито в коридорите; от време на време само бледа светкавица осветяваше мрачните покои със синкав блясък, който изчезваше начаса.

Херцогът все така вървеше след своята водачка, която го държеше за ръка. Накрая стигнаха до вита стълба в самата стена, която водеше през тайна невидима врата към преддверието на покоите на Маргьорит.

Преддверието, както и другите стаи в долния етаж тънеха в дълбок мрак.

Когато стигнаха там, Жийон се спря.

— Донесохте ли това, което желае кралицата? — запита тихо тя.

— Да — отговори херцог дьо Гиз, — но ще го дам само лично на нейно величество.

— Елате тогава и не губете нито миг — разнесе се в мрака един глас, който накара херцога да потръпне, защото той позна гласа на Маргьорит.

В същото време една виолетова кадифена завеса, украсена със златни лилии, се вдигна и херцогът различи в мрака самата кралица, която, загубила търпение, бе дошла да го пресрещне.

— Тук съм, ваше величество — каза херцогът и премина бързо под завесата, която падна зад него.

Тогава на свой ред Маргьорит дьо Валоа поведе херцога през покоите си, които впрочем той добре познаваше, докато Жийон, останала на вратата, успокои с един жест своята царствена господарка.

Отгатнала сякаш ревнивите безпокойства на херцога, Маргьорит го заведе до спалнята си; там тя се спря.

— Е, какво, доволен ли сте, ваше сиятелство? — запита тя.

— Доволен ли, ваше величество? И от какво, моля ви се?

— От доказателството, което ви давам — отговори Маргьорит с леко раздразнение в гласа, — че принадлежа на човек, който вечерта на своето бракосъчетание и дори през сватбената си нощ толкова малко държи на мене, че даже не е дошъл да ми благодари за честта, която му направих не като го избрах, а като го приех за съпруг.

— О, ваше величество — каза тъжно херцогът, — успокойте се, той ще дойде, особено ако вие пожелаете.

— Вие ли ми казвате това, Анри — възкликна Маргьорит, — вие, който единствен между всички знаете, че това съвсем не е така! Ако имах желанието, в което ме обвинявате, щях ли да ви помоля да дойдете в Лувъра?