Александър Дюма - Кралица Марго

Принцеса Клод, по-голямата сестра на Маргьорит, която от няколко години вече беше женена за херцог дьо Лорен, забеляза вълнението й и понечи да се приближи до сестра си, за да разбере причината, но в този момент всички се отдръпнаха, за да направят път на кралицата-майка, която пристъпваше под ръка с младия принц дьо Конде, и принцесата се озова далеч от сестра си. Тогава, използвайки общото раздвижване, херцог дьо Гиз се приближи до снаха си херцогиня дьо Невер, а следователно и до Маргьорит. Херцогиня дьо Лорен, която не изпускаше от очи младата кралица, забеляза как вместо облака, забулващ челото й, ярка руменина пламна по бузите й. А херцогът все повече и повече се приближаваше и когато беше вече само на две крачки от Маргьорит, младата кралица, сякаш усетила присъствието му, без да го е видяла, се обърна, мъчейки се да придаде на лицето си спокойно и безгрижно изражение. Тогава херцогът я поздрави почтително, с дълбок поклон и прошепна:

— Ipse attuli.

Което означаваше: „Аз го донесох“ или: „Донесено лично от мене.“

Маргьорит отговори с реверанс на младия херцог и когато се изправяше, пророни:

— Noctu pro more.

Което означаваше: „Тази нощ, както друг път.“

Прошепнатите думи, заглушени от огромната накъдрена яка на принцесата, бяха чути само от човека, към когото бяха отправени; но колкото и кратък да беше този диалог, очевидно съдържаше всичко, което двамата млади имаха да си кажат, защото след размяната на неговите две с нейните три думи, те веднага се разделиха — Маргьорит, по-замечтана, а херцогът — по-сияещ, отколкото преди срещата им. Човекът, който би трябвало да прояви най-голямо любопитство към тази кратка сцена, сякаш й обърна най-малко внимание, защото от своя страна наварският крал имаше очи само за една-единствена личност, която бе насъбрала около себе си почти толкова многочислен кръг, както Маргьорит дьо Валоа. Тази личност беше красивата баронеса дьо Сов.

Шарлот дьо Бон-Самблансе, внучка на нещастния Самблансе и жена на Симон дьо Физ, барон дьо Сов, беше първата придворна дама на Катерина Медичи и една от най-опасните помощнички на тази кралица, която поднасяше на враговете си чародейни любовни питиета, ако не им сипваше флорентинска отрова; дребна, руса, ту подвижна като живак, ту чезнеща от меланхолия, вечно готова за любов и интриги — две занимания, които от петдесет години господстваха в двора на трима последователно царуващи крале. Жена в пълния смисъл на думата и с цялата прелест на физиката, като се почне от сините премрежени от нега или искрящи от пламенност очи и се стигне до стройните палави крачета във велурени пантофки, баронеса дьо Сов беше завладяла от няколко месеца изцяло наварския крал, който тъкмо тогава започваше своя дебют в любовната, както и в политическата кариера. До такава степен, че великолепната царствена хубост на Маргьорит дьо Навар не събуди дори възхищение в сърцето на нейния съпруг. И странно нещо, за всеобщо удивление дори Катерина Медичи, тази пълна с мрак и тайнственост душа, която настойчиво поддържаше своя план да омъжи дъщеря си за наварския крал, не беше престанала почти явно да покровителства любовната връзка между краля и баронеса дьо Сов. Но въпреки тази могъща подкрепа и напук на леките нрави на епохата, хубавата Шарлот беше устояла до този момент; и от това непознато, невероятно, нечувано упорство, дори повече отколкото от красотата или ума на жената, която се съпротивяваше, в сърцето на беарнеца се беше породила страст, която, неудовлетворена, се беше задълбочила и унищожи в сърцето на младия крал свенливостта, гордостта и дори онова полу-философско, полу-лениво безгрижие, което беше основна черта на характера му.

Баронеса дьо Сов беше влязла в балната зала само от няколко минути: било от яд, било от мъка, тя беше решила отначало да не присъствува на тържеството на своята съперница и под предлог, че е неразположена, беше изпратила мъжа си, държавен секретар от пет години, да отиде сам в Лувъра. Но като видя барон дьо Сов без жена му, Катерина Медичи се осведоми за причините, които са попречили на нейната обична Шарлот да дойде, и узнавайки, че я задържа само леко неразположение, тя й изпрати покана с няколко думи, на която младата жена побърза да се подчини. Анри, отначало много натъжен от нейното отсъствие, задиша по-свободно, като видя, че барон дьо Сов идва сам; но точно когато най-малко очакваше нейното появяване и с въздишка се насочи към милото създание, което беше осъден, ако не да обича, то поне да приеме за своя съпруга, той внезапно съзря в дъното на залата баронеса дьо Сов; тогава се закова на място, впил очи в тази Цирцея, която го притегляше към себе си като с магия, и вместо да се приближи до жена си, той след кратко колебание, издаващо по-скоро учудване, отколкото страх, се отправи към баронеса дьо Сов.