Александър Дюма - Кралица Марго

Затова будеше дълбоко удивление фактът, че този принц, обикновено така верен на думата си, подаваше ръка на тези, които се беше клел да смята за свои вечни врагове, и говореше любезно със зетя на онзи, чиято гибел бе обещал на умиращия си баща.

Както вече казахме — тази вечер будеше много удивления.

Всъщност, ако притежаваше онази способност да прозира бъдещето, която за щастие липсва на людете, онази дарба да чете в хорските сърца, която за нещастие е дадена само на бога, привилегированият зрител, комуто би било дадено да присъствува на този празник, би се насладил несъмнено на най-любопитното зрелище, което съхраняват летописите на тъжната човешка комедия.

Но този зрител, който нямаше достъп до залите на Лувъра, продължаваше да гледа от улицата с пламтящи очи и да вика със заплашителен глас — този зрител беше народът, който със своя безпогрешен инстинкт, изострен от ненавистта, наблюдаваше отдалеч сенките на своите непримирими врагове и прозираше техните чувства тъй ясно, както може да го направи само любопитният, застанал пред прозорците на херметически затворена бална зала. Музиката опиянява танцьора и направлява стъпките му, докато любопитният наблюдател вижда само движението и се надсмива над този палячо, който безсмислено се върти, защото той, любопитният, не чува музиката.

Музиката, която опияняваше хугенотите, беше гласът на тяхната гордост.

Пламъчетата, пробляскващи в очите на парижаните в лоното на нощта, бяха мълниите на тяхната ненавист, които озаряваха бъдещето.

Но, тъй или иначе, вътре продължаваха да се разменят усмивки; в тази минута дори във всички зали ромолеше най-сладкият, най-ласкателният шепот, разнасял се някога в Лувъра — младоженката, след като бе свалила сватбения си костюм, наметката с шлейф и дългия воал, отново се появи в балната зала, придружена от красивата херцогиня дьо Невер, нейна първа приятелка, и от брат си Шарл IX, който я представяше на най-знатните гости.

Тази младоженка беше дъщеря на Анри II, бисер от френската корона, Маргьорит дьо Валоа, която в своята братска нежност крал Шарл IX наричаше винаги сестра ми Марго .

Без съмнение едва ли някой друг някога бе заслужил по-любезно посрещане от новата наварска кралица в този миг. По това време Маргьорит нямаше още двадесет години, а вече беше предмет на възхвала за всички поети — едни я сравняваха с Аврора, други с Цитера. И действително нейната красота беше без съперници в този двор, където Катерина Медичи беше събрала най-големите красавици, които бе успяла да намери, за да ги превърне в свои сирени. Тя имаше черни коси, блестяща кожа, сладострастни очи, засенени с дълги ресници, изящни и сочни устни, тънка шия, кръшна, закръглена снага и детско краче в сатенена пантофка. Французите, чието творение бе тя, се гордееха, че на тяхна земя бе разцъфнало такова великолепно цвете, а чужденците, минаващи през Франция, се връщаха у дома си заслепени от нейната хубост, ако им се отдадеше случай да я зърнат, и слисани от знанията й, ако им се случеше да побеседват с нея. Защото Маргьорит беше не само най-красивата, но и най-образованата жена на своето време и всички цитираха думите на един италиански учен, който, след като й бил представен и след като разговарял цял час с нея на италиански, испански, латински и гръцки, се разделил с нея, възкликвайки възторжено: „Да видиш двора, без да видиш Маргьорит дьо Валоа, все едно, че не си видял нито Франция, нито двора.“

Разбира се, не липсваха речи, отправени към Шарл IX и наварската кралица; известно е какви оратори са хугенотите! В тези речи към краля изкусно се промъкваха намеци за миналото, пожелания за бъдещето; но на всички намеци той отговаряше с лукава усмивка на бледите устни:

— Давайки сестра си Марго на Анри дьо Навар, аз отдавам сърцето си на всички протестанти в кралството.

Думи, които успокояваха едни и извикваха усмивки у други, защото в тях действително се криеше двоен смисъл: единият — бащински, с който Шарл IX благоразумно не желаеше да натоварва още съвестта си; а другият — оскърбителен за младоженката, за мъжа й и за самия него, защото намекваше за някои скандални слухове, с които дворцовата хроника бе успяла вече да замърси сватбената рокля на Маргьорит дьо Валоа.

А херцог дьо Гиз, както вече споменахме, приказваше с Телини. Но явно не внимаваше много в разговора, тъй като се извръщаше от време на време, за да хвърли поглед към групата дами, сред които блестеше наварската кралица. И ако погледът на принцесата срещнеше погледа на младия херцог, сякаш облак помрачаваше чаровното й чело, над което трептяха като ореол от звезди диамантите, и в нейното нетърпеливо и неспокойно държане се прокрадваше неясно намерение.