Александър Дюма - Кралица Марго

— О, ако вие направите това, ваше величество! — възкликна на свой ред баронеса дьо Сов.

— Честна кралска дума, ще го направя.

Баронеса дьо Сов вдигна големите си очи, овлажнели от сладострастни обещания, и се усмихна на краля, чието сърце преля от опияняваща радост.

— И какво ще кажете в такъв случай?

— О, в такъв случай — отговори Шарлот, — в такъв случай ще кажа, че ваше величество наистина ме обича.

— Триста дяволи, вие ще го кажете, защото е така, баронесо.

— Но как ще постъпим? — прошепна баронеса дьо Сов.

— Ах, господи, баронесо, вие не може да нямате при себе си някоя камериерка или прислужница, някое момиче, на което да имате пълно доверие.

— О, имам Дариол, която ми е толкова предана, че би оставила да я нарежат на парчета заради мене — истинско съкровище!

— Боже мили, баронесо, кажете на тази девойка, че ще бъде богата, когато стана крал на Франция, както ми предсказват астролозите.

Шарлот се усмихна, защото още оттогава беарнецът се славеше с гасконската си репутация — че дава лесно обещания.

— Кажете — запита тя, — какво желаете от Дариол?

— Дреболия за нея, а за мене всичко.

— И тъй?

— Вашият апартамент е над моя, нали?

— Да.

— Нека тя чака зад вратата. Ще почукам тихо три пъти; тя ще отвори и вие ще получите желаното доказателство.

Баронеса дьо Сов помълча няколко секунди, после, оглеждайки се, сякаш да провери дали някой около тях не я подслушва, впери поглед за миг сред групата, където беше кралицата-майка; но колкото и кратък да беше този миг, Катерина и нейната първа дама успяха да се спогледат.

— О, ако поискам — каза баронеса дьо Сов с глас на сирена, който би стопил восъка в ушите на Одисей, — ако поискам да уловя ваше величество в лъжа!…

— Опитайте се, мила, опитайте!…

— Бога ми, признавам, че съм изкушена.

— Предайте се: жените никога не са тъй силни, както след поражението.

— Ваше величество, ще ви припомня какво сте обещали за Дариол в деня, когато станете френски крал.

Анри възкликна от радост.

Точно в мига, когато това възклицание се изтръгна от устата на беарнеца, наварската кралица отговори на херцог дьо Гиз: „Noctu pro more“ — тоест: „Тази нощ, както друг път.“

И Анри се отдалечи от баронеса дьо Сов, също тъй щастлив, както и херцог дьо Гиз, който се раздели с Маргьорит дьо Валоа.

Един час след тази двойна сцена, която току-що описахме, крал Шарл и кралицата-майка се оттеглиха в покоите си. Почти в същия миг салоните започнаха да пустеят и мраморните колони останаха самотни в галериите. Четиристотин благородници хугеноти изпроводиха адмирала и принц дьо Конде сред тълпата, която роптаеше недоволно подире им. После излезе Анри дьо Гиз с благородниците от Лотарингия и католиците, изпратени с радостни викове и овации от народа.

Колкото до Маргьорит дьо Валоа, Анри дьо Навар и баронеса дьо Сов — знаем, че те живееха в самия Лувър.

Херцог дьо Гиз изпрати снаха си, херцогиня дьо Невер, до дома й на улица Шом, срещу улица Брак, и след като я остави сред компаньонките й, отиде в стаята си, за да се преоблече. Той взе нощния си плащ и се въоръжи с една от тези къси и остри ками, които се наричат „благородническа чест“ и се носят вместо шпага. Но точно когато посягаше към камата на масата, забеляза малка записка, притисната между острието и ножницата.

Дьо Гиз я отвори и прочете следното:

„Надявам се, че херцог дьо Гиз няма да се върне тази нощ в Лувъра или ако се върне, нека поне прояви предпазливост и се въоръжи със солидна ризница и здрава шпага.“

— Аха! — възкликна херцогът, обръщайки се към своя камериер. — Ето едно странно предупреждение, драги Робен. А сега доставете ми удоволствието да ми кажете кой е влизал тук в мое отсъствие?

— Само един, господарю.

— Кой?

— Господин дю Гаст.

— Аха! Вярно, струва ми се, че разпознавам почерка му. Сигурен ли си, че е идвал дю Гаст? Ти видя ли го?

— Нещо повече, господарю, дори говорих с него.

— Добре. Ще се вслушам в съвета му. Ризница и шпага.

Камериерът, свикнал с тези преобличания, донесе и двете. Тогава херцогът надяна ризницата, чиито брънки бяха толкова тънки, че стоманената тъкан не беше по-дебела от кадифе; над камизола обу бухнали панталони и сложи къса връхна дреха, сребристосива — неговия предпочитан цвят; обу високи ботуши, които стигаха до бедрата му, и си сложи черна кадифена шапка без перо и скъпоценни камъни; загърна се в тъмен плащ, затъкна на колана си кама и подавайки шпагата си на пажа, единствения човек, който щеше да го придружава, той се запъти към Лувъра.