Александър Дюма - Кралица Марго

— Вие ме помолихте да дойда в Лувъра, Маргьорит, защото искате да заличите всякаква следа от нашето минало и защото това минало живее не само в сърцето ми, но и в сребърното ковчеже, което ви нося.

— Анри, искате ли да ви кажа нещо — запита Маргьорит, гледайки втренчено херцога. — Вие ми приличате повече на ученик, отколкото на принц. Аз да се отрека от любовта си към вас! Аз да искам да залича пламъка, който може би ще угасне, но чийто отблясък никога няма да помръкне! Защото любовта на личности с моя ранг озарява, а често и изгаря тяхното съвремие. Не, не, херцоже мой! Вие можете да запазите писмата на вашата Маргьорит и ковчежето, което тя ви даде. От съдържанието на това ковчеже тя ви иска само едно писмо, и то защото то е толкова опасно за вас, колкото и за нея.

— Всичко е ваше — каза херцогът, — избирайте и унищожете това, което искате.

Маргьорит бързо разрови отвореното ковчеже и с трепереща ръка пое едно след друго дузината писма, задоволявайки се да погледне само обръщенията, сякаш те бяха достатъчни да й припомнят съдържанието. Но когато взе и последното, тя изгледа херцога пребледняла.

— Господине — каза тя, — писмото, което търся, не е тук. Да не би случайно да сте го загубили? Надявам се, че не сте го…

— Кое писмо търсите, ваше величество?

— Писмото, в което ви моля да се ожените веднага.

— За да оправдаете измяната си ли?

Маргьорит сви рамене.

— Не, а за да ви спася живота. Писмото, в което ви предупреждавах, че кралят, узнал за нашата любов и за усилията ми да разваля вашия бъдещ съюз с португалската престолонаследница, беше извикал незаконния си брат херцог д’Ангулем и бе казал, посочвайки му две шпаги: „Или с тази шпага ти ще убиеш Анри дьо Гиз тази вечер, или аз ще те убия утре с другата.“ Това писмо къде е?

— Ето го — каза херцог дьо Гиз, измъквайки го изпод ризницата си.

Маргьорит почти го изтръгна от ръцете му, разгъна го жадно, за да се увери, че е същото, възкликна радостно и го доближи до свещта. Пламъкът веднага обхвана листа и само след миг го превърна в пепел. Маргьорит, сякаш страхувайки се, че някой би могъл да потърси неблагоразумното предупреждение дори в пепелта, я стъпка с крак.

Херцогът следеше с очи през всичкото време трескавите движения на своята любима.

— Е, Маргьорит — запита той, когато тя свърши, — доволна ли сте сега?

— Да, защото сега, след като вече сте оженен за принцеса де Порсиан, брат ми ще ми прости любовта ми към вас. Но той никога не би ми простил, че съм ви разкрила подобна тайна, която аз в своята слабост към вас нямах сили да скрия.

— Това е вярно — каза херцог дьо Гиз, — защото по това време вие все още ме обичахте.

— Аз ви обичам и сега, Анри, обичам ви повече от когато и да било.

— Вие?…

— Да, аз, защото никога до днес не ми е бил тъй необходим искрен и предан приятел. Аз съм кралица без престол, съпруга без мъж.

Младият херцог тъжно поклати глава.

— Но аз ви го казвам, Анри, и ви повтарям, че мъжът ми не само не ме обича, но дори ме ненавижда, презира ме. Впрочем, струва ми се, че вашето присъствие в стаята, където би трябвало да бъде той, достатъчно доказва ненавистта и презрението му.

— Още не е късно, ваше величество. На наварския крал му е необходимо време, за да освободи свитата си. Той още не е дошъл, но скоро ще дойде.

— А аз ви казвам — извика Маргьорит, — казвам ви, че той няма да дойде!

— Ваше величество — извика Жийон, отваряйки вратата и повдигайки завесата, — ваше величество, наварският крал излиза от покоите си!

— Ах, знаех си аз, че той ще дойде! — възкликна херцог дьо Гиз.

— Анри — каза Маргьорит отсечено, стискайки ръката на херцога. — Анри, сега ще видите дали съм жена, която държи на думата си, и може ли човек да разчита на това, което съм обещала веднъж. Анри, влезте в будоара ми!

— Ваше величество, пуснете ме да си отида, докато е още време, защото, не забравяйте, че при първия му любовен жест, аз ще изляза от будоара и горко му тогава!

— Вие сте луд! Влезте, влезте, казвам ви, аз отговарям за всичко.

И тя тласна херцога в будоара.

Беше крайно време. Вратата едва се затвори зад херцога, когато наварският крал, придружен от двама пажове, носещи два свещника с осем восъчни свещи, застана усмихнат на прага на стаята.

Маргьорит прикри вълнението си, като се поклони дълбоко.

— Не сте ли си легнали още, кралице? — запита беарнецът с весело, простодушно изражение на лицето. — Да не би случайно да сте ме чакали?