Александър Дюма - Адската дупка

— Струва ми се, че съм сънувал — каза Юлиус. — Да се върнем на събитията от тази нощ. Нали ни отвори момичето с отвратителния козел? С тайнствен знак ни препоръча да мълчим; показа ни конюшнята, след това, влизайки пред нас в къщата, ни заведе на втория етаж в тези две съседни стаи; запали лампата, направи реверанс и без да продума дума, чевръсто изчезна. Самуел, ти ми се стори озадачен почти колкото мен. Въпреки всичко искаше да я последваш, но аз те задържах и решихме да легнем и да се наспим добре. Така ли беше?

— Твоите спомени — отвърна Самуел — са най-точната и може би най-простата истина. Обзалагам се, че сега ми прощаваш, че снощи те измъкнах от странноприемницата. Ще проклинаш ли още бурята? Нали ти казах, че всяко зло е за добро? Гръмотевиците и дъждът ни осигуриха две много прилично обзаведени стаи, прекрасна гледка и познанството на прелестно ? младо момиче, което не може да не обичаме, дори да е само от учтивост, а тя не може да не ни отвърне, дори да е само от гостоприемство.

— Отново богохулствуваш! — каза Юлиус.

Самуел щеше да отговори с насмешка, когато вратата се отвори и една стара прислужница влезе. Освен изсушените и почистени дрехи на двамата тя носеше и хляб и мляко за закуска.

Юлиус й благодари и попита къде се намират. Старицата отвърна, че се намират в дома на свещеника на Ландек, у пастор Шрайбер.

И тъй като добрата жена бе приказлива, тя добави, докато подреждаше стаята:

— Жената на пастора почина преди петнадесет години при раждането на г-ца Кристиане. След това пасторът загуби преди три години най-голямата си дъщеря Маргарита, а сега е останал сам с дъщеря си г-ца Кристиане и сина на Маргарита, Лотарио.

Сега достопочтеният пастор бил заминал с Кристиане в селото, в храма, където го водели религиозните му задължения. Но щял да се прибере по обед и тогава можел да се срещне със своите гости.

— Но кой ни въведе тук вчера? — попита Самуел.

— А, това е Гретхен — отвърна прислужницата.

— Но коя е Гретхен?

— Гретхен ли? Ами козарката.

— Козарка! — възкликна Юлиус. — Ето това обяснява много неща и в частност козела. А къде е тя сега?

— О, тя се върна в планината. През зимата или когато през лятото времето е много бурно и не може да прекарва нощите в дървената си колиба, идва да спи в къщата на пастора, където има стая до моята, но не се задържа за дълго време. Тя е странно същество. Задушава се между стените. Има нужда от въздух като животните си.

— Но с какво право ни настани тук? — попита Юлиус.

— Това не е право, а задължение — отговори прислужницата. — Господин пасторът й препоръчва да довежда тук всеки изморен или изгубил се пътник и казва, че домът на свещеника е Божи дом, а Божият дом е дом за всички.

Старицата излезе. Младежите закусиха, облякоха се и слязоха в градината.

— Да се разходим до обед — каза Самуел.

— Не — възрази Юлиус, — изморен съм.

Отиде и седна на една сенчеста пейка.

— Изморен ли? — зачуди се Самуел. — Та ти току-що ставаш от леглото.

Но изведнъж избухна в смях.

— А, да, разбирам, това е пейката, където бе седнала Кристиане. А, мой бедни Юлиус, вече!

Юлиус съвсем се обърка и стана.

— Всъщност по-добре да вървим. Има време да седим. Да разгледаме градината.

Той започна да говори за цветята и за разположението на алеите, като че ли бързаше да отклони разговора от темата, която беше подхванал Самуел, сиреч пейката и дъщерята на пастора. Без да знае защо, произнасянето на името на Кристиане с такава ирония от Самуел му бе неприятно.

Те вървяха така един час. В дъното на градината имаше овощни дървета. Но по това време на годината ябълковите и прасковите дървета бяха само огромни букети от бели и розови цветя.

— За какво мислиш? — попита изведнъж Самуел Юлиус, който от известно време се бе замечтал и дума не проронваше.

Не можем да твърдим, че Юлиус бе съвсем откровен в отговора си, когато каза:

— За баща си.

— За баща си! И по какъв повод мислиш за този виден учен?

— Ами по повод на това, че утре по това време може би няма да има вече син.

— О, драги. Да не правим завещанията си предварително — отвърна Самуел. — Утре и мен ще ме грози най-малкото същата опасност. Но за това ще мислим утре. Нямаш представа до каква степен въображението притъпява волята. Това е недостатък на по-висшите умове в сравнение с глупаците. Що се отнася до нас, да не допускаме това.

— Бъди спокоен! — увери го Юлиус — Моята воля, както и смелостта ми няма да отстъпят пред утрешната опасност.