Александър Дюма - Адската дупка

— Не се съмнявам в това, Юлиус. Но не бъди толкова мрачен. А, ето мисля, че пасторът и дъщеря му се връщат. Виж ти! Струва ми се, че усмивката се връща на лицето ти заедно с тях. Да не би и тя да е била в храма?

— Нечестивец — каза Юлиус.

Пасторът и Кристиане наистина се прибираха. Кристиане се запъти направо към къщата. Пасторът забърза към гостите.

Пастор Шрайбер имаше решителното и честно лице на немски свещеник, свикнал да върши това, което проповядва. Беше човек на около четиридесет и пет години и следователно все още млад. Сериозното му и печално лице излъчваше доброта. Бе сериозно поради дейността му, а печално поради смъртта на жена му и дъщеря му. Виждаше се, че не ги беше прежалил и непрекъснатата сянка на човешкото страдание се бореше на неговото чело с утешението на християнските надежди.

Той подаде ръка на младите хора, поинтересува се как са спали и им благодари, че са потропали на вратата му.

Миг след това камбаната удари за обед.

— Да отидем при дъщеря ми, господа — каза пасторът. — Ще ви покажа пътя.

— Той не ни попита за имената ни — прошепна съвсем тихо Самуел на Юлиус — Излишно е тепърва да им ги казваме. Твоето е много пищно за скромността на малката, а моето е много еврейско за набожността на добрия човек.

— Така да бъде — отговори Юлиус, — да останем инкогнито и да се държим като принцове.

Те влязоха в столовата, където завариха Кристиане и племенника й. Кристиане поздрави младите хора с очарователна свенливост.

Седнаха на квадратна маса, наредена простичко, но богато.

Пасторът между двамата приятели, Кристиане срещу него, племенникът й между нея и Юлиус.

Обедът отначало минаваше в мълчание. Смутен от Кристиане, Юлиус мълчеше. Кристиане като че ли се занимаваше само с малкия Лотарио, за когото се грижеше като млада майка, която той наричаше своя сестра. Разговорът се поддържаше само от пастора и Самуел. Пасторът беше щастлив, че посреща студенти.

— Аз също съм бил studiosus — каза той. — По онова време животът на студентите беше весел.

— Той е малко по-драматичен сега — отговори Самуел, поглеждайки към Юлиус.

— А — продължи пасторът, — това беше най-щастливият период от живота ми. След това доста скъпо заплатих щастието на това начало. Тогава вярвах в живота. Сега е обратното. О, аз не казвам това, за да ви натъжавам, мои млади гости. Казвам го почти весело, както виждате. И искам да остана на земята поне докато видя моята Кристиане щастлива в дома на дедите си.

— Татко! — прекъсна го Кристиане с нежен упрек.

— Права си, моето мъдро русо момиче. Знаеш ли, че благодарение на Бога ураганът е пощадил почти всичките ни растения.

— Ботаник ли сте, господине? — попита Самуел.

— Малко — с гордост отговори пасторът. — Да не би и вие да сте такъв, господине?

— Когато ми остане време — небрежно отговори младият човек.

След което, като остави пастора да говори за любимите си проучвания, Самуел изведнъж показа смели и задълбочени познания; забавляваше се от удивлението на честния човек от новите му и изненадващи идеи; накрая, без да се откаже от своето учтиво хладно и малко подигравателно поведение и като че ли без да иска, обърка с превъзходството на своята истинска наука малко повърхностната и най-вече остаряла ерудиция на пастора.

През това време Юлиус и Кристиане, които до този момент бяха мълчаливи, поглеждайки се тайно, започнаха да се опознават.

Отначало за връзка между тях служеше Лотарио. Юлиус все още не смееше да заговори направо Кристиане, а задаваше на детето въпроси, на които Лотарио не можеше да отговори. Тогава детето питаше Кристиане, която отговаряше на него и на Юлиус. А Юлиус се чувстваше съвсем щастлив, че мисълта на младото момиче достига до него посредством тези чисти и любими устни.

По време на десерта благодарение на бързината и лекотата на детския чар и тримата бяха вече добри приятели.

Затова, когато станаха, за да пият кафе на сянка в градината, сърцето на Юлиус се сви и веждите му се сгърчиха, като видя Самуел да идва към тях, за да смути началото на тяхната нежна близост. Пасторът бе изявил желание сам да отиде за отлежала френска ракия.

На едрия и язвителен Самуел не му липсваше дързост и Юлиус се възмущаваше от спокойния му и нахален поглед върху очарователната Кристиане, докато й казваше:

— Ние трябва да ви се извиним, госпожице, за това, че толкова глупаво нарушихме урока, който давахте на малкия си племенник тази сутрин.