Александър Дюма - Адската дупка

— О! — отвърна тя. — Аз бях свършила.

— Не можех да не възкликна. Трябва да знаете, че поради странното облекло, козела и светкавиците ние не бяхме далеч от мисълта да вземем момичето, което ни въведе снощи тук, за магьосница. Заспиваме с тази мисъл и сутринта, отваряйки прозорците си, виждаме козела преобразен в очарователно дете, а магьосницата в…

— Това бях аз! — възкликна Кристиане с весел израз на лицето и малко саркастично.

И обръщайки се към Юлиус, който се стараеше да остане сдържан, запита:

— Вие също ли ме взехте за магьосница, господине?

— Все пак не е естествено да сте толкова хубава.

Кристиане, която се бе усмихнала на думите на Самуел, се изчерви при думите на Юлиус. Смутен, че е казал прекалено много, Юлиус побърза да се обърне към детето:

— Лотарио, искаш ли да те заведем в университета? — попита той.

— Сестро, какво е университет? — попита Лотарио Кристиане.

— Това е, което би трябвало да ви научи на всичко, детето ми — живо отговори пасторът, който се връщаше.

Детето се обърна сериозно към Юлиус.

— Няма нужда да идвам с вас, след като за мен сестра ми е университет. Кристиане знае всичко, господине. Може да чете, да пише, знае френски и италиански, разбира и от музика. Никога няма да я оставя, никога през живота си.

— Уви! Вие сте по-щастлив от нас, мой малък господине — каза Самуел. — Защото за нас дойде време за тръгване.

— Как! — извика пасторът. — Защо не останете поне днес и не вечеряте с нас?

— Простете ни — продължи Самуел. — Но тази вечер непременно трябва да бъдем в Хайделберг.

— Хайде! Няма учебни занятия и проверки вечерта.

— Не, но има още по-сериозно задължение, което ни кара да бързаме. Юлиус знае добре това.

— Да се спогодим — каза пасторът. — Хайделберг е само на седем или осем мили от Ландек. Вие можете да оставите конете да си починат, да изчакате да отмине дневната горещина и да тръгнете в четири часа. Ще бъдете в града преди настъпването на нощта, отговарям за това.

— Невъзможно. Причината, която ни кара да бързаме, ни задължава да стигнем там по-рано, нали, Юлиус?

— Наистина ли? — промълви Кристиане, като хвърли на Юлиус очарователния поглед на сините си очи.

Юлиус, който до този момент мълчеше, не устоя на тази нежна настойчивост.

— Виж, Самуел — каза той, — да не разочароваме благоразположението на нашите домакини. Можем да тръгнем точно в четири часа.

Самуел погледна с лош поглед Юлиус и младото момиче.

— Това ли искаш? Така да бъде — каза той на Юлиус с лукава усмивка.

— Чудесно! — възкликна пасторът. — А ето сега програмата за деня: До три часа, господа, ще ви покажа моите колекции и градината. След това ще ви изпратим с децата до разклона за Некарщайнах. Имам един здрав и силен слуга, който ще заведе конете ви там. Вие ще видите! Пътят, който ви се е сторил толкова страшен през бурната нощ, е чудесен при слънчево време. И сигурно ще срещнем тази, която сте взели за магьосница. В действителност тя наистина донякъде е такава, но инак е едно невинно и свято дете.

— А, с удоволствие ще я видя и през деня. Да отидем при вашите растения, господине — каза Самуел, като ставаше.

И минавайки покрай Юлиус, той му пошепна на ухото:

— Аз ще занимая бащата и ще го заговоря за Турнефор и Линей. Виждаш ли колко съм ти предан?

И действително, той се зае с пастора, а Юлиус остана насаме за известно време с Кристиане и Лотарио.

Сега те се чувствуваха по-добре един с друг и се осмеляваха да се гледат и да си говорят.

Впечатлението, което сутринта Кристиане бе направила на Юлиус, се затвърждаваше все повече. Нямаше нищо по-свежо и живо от това мило лице, в което като в отворена книга се четеше непорочност и невинност. Погледът на Кристиане бе чист като изворна вода и говореше за едно мило и добро сърце. Красотата и добрината бяха нейна природа, прозрачна като този майски ден.

Присъствието на Лотарио благоприятствуваше едновременно за невинността и свободата на това мило общуване. Кристиане показа на Юлиус цветята си, пчелите си, домашните птици, музиката, книгите си, с други думи, целия си спокоен и естествен начин на живот. След това тя заговори за него.

— Как така — каза тя — вие, който изглеждате толкова тих и приятен, можете да имате такъв високомерен и саркастичен приятел?

Тя веднага бе забелязала, че Самуел се надсмиваше на добродушието на баща й, и той веднага й бе станал антипатичен.

Юлиус си спомни, че Маргарита на Гьоте казва нещо подобно за Мефистофел в прекрасната сцена в градината. Но той вече бе стигнал до извода, че Маргарита на Гьоте не може да се сравнява с Кристиане. Колкото повече говореха, толкова повече затвърждаваше мнението си, че невинността и чарът на девойката се допълваха от здрав разум и твърдост, което без съмнение се дължеше на тъжното детство без майка.