Александър Дюма - Адската дупка

Детето вече се превръщаше в жена.

И двамата не можаха да прикрият чистосърдечната си изненада, когато пасторът и Самуел се върнаха и им казаха, че е три часът и е вече време за тръгване.

Пет часа са винаги като пет минути по часовника на първите любовни трепети.

Наистина трябваше да потеглят. Но в крайна сметка щяха да прекарат още един час заедно.

Мисълта за това радваше Юлиус. Той се надяваше да продължи по пътя започнатия с Кристиане разговор, но това не стана. Кристиане инстинктивно чувстваше, че не трябва да се сближава прекалено с Юлиус. Тя хвана под ръка баща си, който продължаваше да разговаря със Самуел. Юлиус се натъжи и остана зад тях.

Те се изкачиха по един чуден склон през великолепна гора, където слънчевите лъчи се смееха през прозрачните сенки. Спокойствието на този следобед се огласяше от песента на славеите. Юлиус, както казахме, се движеше отделно от другите. Вече малко сърдит на Кристиане, той се опита да направи нещо.

— Лотарио, ела да видиш — каза той на чаровното дете, което подскачаше до Кристиане, хванато за ръката й. Лотарио дотича при своя приятел, когото познаваше от два часа. Юлиус му показа кацнало на един храст водно конче, изящно, трептящо, великолепно. Детето възкликна радостно.

— Колко жалко, че Кристиане не може да го види. — каза Юлиус.

— Сестро, ела бързо! — извика Лотарио.

И понеже Кристиане не дойде, чувствайки, че не детето я вика, Лотарио изтича при нея, дръпна я за роклята, принуди я да пусне ръката на баща си и победоносно я заведе да види прекрасните криле.

Водното конче беше отлетяло, но Кристиане бе тук.

— Ти ме извика за нищо — каза Кристиане и се върна при баща си.

Юлиус поднови на няколко пъти тази игра. Той показваше на Лотарио всички пеперуди и всички цветя по пътя, съжалявайки, че Кристиане не е с тях, за да се наслади на тяхната хубост. Всеки път Лотарио извикваше Кристиане и толкова настояваше, че тя се принуждаваше да дойде. По този начин Юлиус се възползва от детето, за да прекарат няколко минути тримата заедно.

Така посредством малките ръце на Лотарио, невинния съучастник, той я накара да приеме един чудесен разцъфнал шипков цвят.

Ала Кристиане всеки път се връщаше при баща си.

Тя все пак не можеше да се сърди на Юлиус за неговото настойчиво желание и упоритост: не трябваше ли младото момиче да се бори със собственото си сърце, за да не остане с него?

— Чуйте — обърна се към него тя последния път с детински израз, който го очарова. — Чуйте, наистина ще бъде неучтиво, ако говоря само с вас, а и баща ми би се изненадал, ако не останех с него и другаря ви. Но вие скоро ще се върнете, нали? Ние пак ще се разхождаме с баща ми и Лотарио. Дори, ако искате, ще отидем до Адската дупка и до развалините на замъка Ебербах. Чудесни места, господин Юлиус, които вие не можахте да видите през нощта и ще имате удоволствието да видите през деня, и тогава ще разговаряме по време на разходката, обещавам ви това.

Те стигнаха до кръстопътя. Конете, които трябваше да доведе малкият прислужник на господин Шрайбер, още не бяха там.

— Да се разходим малко в тази посока. Може би ще намерим Гретхен в колибата — каза пасторът.

Действително малко след това видяха малката козарка От едната страна колибата бе прислонена от скалата. Около Гретхен дванадесетина кози пасяха живо навсякъде, където имаше ями, и предпочитаха тревата от цепнатините: истински кози на Вергилий, кацнали на скалите, които пасат горчивите треви.

През деня Гретхен бе по-странна и още по-хубава, отколкото на светлината на светкавиците. Черните й очи излъчваха мрачен пламък. В черните й коси бяха вплетени странни цветя. В този момент тя седеше свита, подпряла с ръка брадичката си, като че ли потънала в мислите си. В позата й, в прическата й и в погледа й имаше нещо циганско и малко налудничаво.

Кристиане и пасторът отидоха при нея. Тя като че ли не ги забеляза.

— Какво става, Гретхен? — попита пасторът. — Минавам оттук, а ти не идваш при мен както обикновено. Не искаш ли да ти благодаря за гостите, които ни доведе снощи?

Гретхен въздъхна, без да става. След това каза тъжно:

— Добре правите, че ми благодарите днес; утре може би няма да ми благодарите.

Самуел погледна козарката саркастично.

— Изглежда, съжаляваш, че ни заведе? — каза той.

— Особено вас. — отвърна му тя. Сетне погледна Кристиане с нежно съчувствие и добави — И той не донесе щастие.