Александър Дюма - Адската дупка

— Добър ден, Трихтер; добър ден, скъпа, любима лисицо — каза Самуел.

— Ето че се завърна най-после, велики човече! — продължи Трихтер. — Ах, как ни тежаха времето и животът по време на твоето отсъствие! Най-после ето те! Вивалера!

— Добре, Трихтер, добре! Трогнат съм от твоята радост. Но позволи ми да сляза. Остави Левалд да откара коня ми. Сърдиш ли се?

— Как! — отвърна Трихтер жегнат. — Такова благоволение!

— Да. Левалд е обикновен другар, зная. Но не е зле кралете да правят нещо за народа от време на време. Влез с мен и Юлиус в „Търговската къща“.

Това, което Самуел наричаше „Търговска къща“, беше хотел „Лебедът“, главната странноприемница на Хайделберг, пред чиято врата се бе спрял.

— Какъв е този народ? — попита Самуел Трихтер. — Мен ли чакахте?

— Празнуваме началото на учебните занятия след великденската ваканция — обясни Трихтер. — Пристигаш навреме. Има „търговия с лисици“.

— Да вървим тогава — каза Самуел.

Управителят на хотела, предупреден за завръщането на Самуел, дотича горд и в същото време изпълнен със смирение.

— О, вие закъснявате! — каза Самуел.

— Извинете — отвърна управителят. — Работата е там, че очакваме тази вечер Негово Кралско височество принц Карл-Август, сина на принц-електора на Баден, който минава през Хайделберг на път за Щутгарт.

— Та какво от това? Той е само принц, а аз съм крал.

Юлиус се доближи до Самуел и попита тихо:

— Присъствието на принца пречи ли с нещо на нашите планове за тази нощ и за утре?

— Предполагам, че напротив.

— Добре, да влизаме тогава.

Самуел, Юлиус и Трихтер влязоха на шумния празник, който Трихтер беше нарекъл търговия с лисици.

Когато вратата на огромната зала се отвори, Юлиус отначало не виждаше нищо, нито чуваше нещо.

Димът го заслепяваше, врявата го проглушаваше. Това се отнасяше и за останалите. Но малко по малко се свикваше, усещаше се неясна глъч сред облаците тютюнев дим. Големи полилеи едва блещукаха като улични фенери сред гъста мъгла и в крайна сметка можеха да се различат човешки фигури.

Ура и вивалера! Тук имаше съвсем млади студенти, чиито образи биха засрамили и холдтски доктор; имаше мустаци, такива, че плачеща върба би им завидяла; имаше възможно най-веселите одежди на света; шапката с перо на Фауст, огромни вратовръзки, сред които от време на време се губеха главите, вериги от масивно злато на голи вратове, имаше огромни чаши като бъчви, а също и огромни лули като кюнци.

Дим, реки от вино, главозамайваща музика, гръмогласни хорове, валсове до загуба на дъха, звучни целувки върху свежите бузи на млади момичета, които избухваха в смях, всичко това се преплиташе в странна смесица като във вихреното въображение на Хофман.

Самуел бе посрещнат в залата така, както на улицата.

Донесоха му лулата и неговата огромна кралска чаша пълна с бира.

— Какво сте ми налели? — запита той.

— Силна бира.

— И таз добра! Нима приличам на студент от Йена. Изхвърли това и ми донеси пунш.

Напълниха му чашата с пунш. Беше повече от една пинта. Той я изпи на един дъх. Гръмнаха ръкопляскания в цялата зала.

— Вие сте като деца — каза Самуел.

След това продължи:

— Но с болка забелязвам, че валсът не е достатъчно оживен, а песните не са достатъчно шумни. Хайде фанфари! — извика той на оркестъра.

И отиде право при една златна лисица, която танцуваше с най-хубавото момиче на бала. Той му я отне безцеремонно и започна да танцува. Тогава всички в залата насочиха вниманието си към него, затаили дъх, смълчани. Танцът на Самуел бе странен и завладя зрителите. Той започна сериозно, след това движенията му придобиха нежна и любовна нега, но той ги прекъсна с внезапен жест. Започна да се върти с невероятна бързина, страстен, разярен, всемогъщ. И изведнъж всред това невероятно веселие той спря и премина без подготовка от този ентусиазъм към студено високомерие. На устните му се появи иронична усмивка. На моменти една необяснима тъга се четеше в погледа му и човек можеше да се почувства готов да го съжали: но изведнъж един насмешлив жест и едно повдигане на раменете заменяха това разнежване. Или пък меланхолията му се превръщаше в горчивина, зловещи искри бликаха от очите му и танцьорката трептеше в ръцете му, както гълъбица в ноктите на ястреб.

Невероятен танц, който за миг стигаше от небето до ада и пред който човек не знаеше дали трябва да плаче, да се смее, или да трепери.