Александър Дюма - Адската дупка

Той завърши с едно последно завъртане, толкова завладяващо и толкова впечатляващо, че другите танцьори, които дотогава го наблюдаваха, бяха подети във вихъра и за четвърт час залата се превърна в нещо повече от ураган.

След това Самуел седна спокойно, без капка пот на челото си. Само си поръча втора чаша пунш.

Юлиус не участвуваше във вакханалията. Потопен в това шумно море, мисълта му бе в Сандек. Странно нещо! В цялата тази буря от дрезгави гласове той чуваше нежния глас на една девица, която учеше на буквите едно дете под дърветата.

Хотелиерът дойде и каза нещо тихо на Самуел.

Принц Карл-Август молеше краля на студентите за, разрешение да влезе в Търговията с лисици.

— Нека влезе — каза Самуел.

При влизането на принца студентите свалиха фуражките си. Само Самуел не докосна своята. Той подаде ръка на принца и му каза:

— Бъдете добре дошъл, братовчеде.

И му подаде стол между своя и този на Юлиус.

В този момент една млада китаристка, която току-що бе изпяла песен на Кьонер, събираше пари. Тя дойде до Карл-Август, който погледна зад себе си, за да поиска пари от някого от свитата си. Но не бяха пуснали никого да влезе с него.

— Ще платите ли за мен, Ваше величество? — обърна се той към Самуел.

— С удоволствие.

Самуел извади кесията.

— Ето — каза той на певицата, — ето от мен, краля, пет жълтици, а ето за принца, един крайцер.

Един крайцер е малко повече от един лиар.

Гръмнаха бурни ръкопляскания, които разтърсиха свода на залата. Младият принц се усмихна и сам започна да ръкопляска.

Малко след това той излезе.

Почти веднага Самуел извика Юлиус с жест.

— Време е — каза му той тихо.

Юлиус кимна с глава и излезе.

Оргията бе в разгара си. Прахът и тютюневият дим бяха направили въздуха по-непроницаем от декемврийска мъгла. Вече не се виждаше кой влиза и кой излиза. На свой ред и Самуел стана и излезе.

Беше полунощ, час, когато всички градове в Германия спят от два часа, дори и университетите. Само в Хайделберг търговията с лисици бе в разгара си.

Самуел се запъти към кея, избирайки най-безлюдните улички, като се обръщаше от време на време, за да види дали не го следи някой. Така стигна до река Некар и вървя известно време покрай брега; сетне свърна надясно и пое по стълбите, които водеха към развалините на замъка в Хайлделберг. На първата площадка един човек внезапно излезе от горичката и тръгна към Самуел.

— Къде отивате?

— Отивам към височината, от която мога да се доближа до Бога — отговори Самуел според паролата.

— Минавайте — каза човекът.

Самуел продължи изкачването и скоро достигна до последните стъпала. Когато стигна до стените на замъка, втори човек изскочи от някакъв вход.

— Какво правите тук по това време?

— Правя… — каза Самуел

След което, вместо да довърши паролата, започна да се киска: една от онези странни идеи, които му минаваха през главата.

— Какво правя тук по това време ли? — продължи той. — Ами разхождам се.

Пазачът трепна и като че обзет от гняв удари по стената шумно с обкованата си тояга.

— Съветвам ви да се прибирате вкъщи — каза той. — Нито часът, нито мястото са подходящи за разходки.

Самуел сви рамене.

— Харесва ми да разглеждам развалините на лунна светлина. Кой сте вие, за да ми попречите?

— Аз съм един от пазачите на стария замък и имам заповед да не пускам никого след десет часа.

— Заповедите са за еснафите, а аз съм студент — отвърна Самуел.

И той понечи да отмести пазача, за да влезе.

— Нито крачка повече! — извика човекът, като вдигна ръка към гърдите си.

На Самуел се стори, че той вади нож. В същото време, предупредени от ударите на тоягата, пет или шест души тихо се приближиха, като се промъкваха през храсталаците.

— О, извинявайте — каза тогава Самуел, като се смееше. — Вие сте може би този, на когото трябва да отговоря „Аз върша работата на тези, които спят“.

Пазачът пое дъх и скри ножа под дрехата си. Другите си отидоха.

— Крайно време беше, приятел — каза пазачът. — Още една секунда и бяхте мъртъв.

— О, все пак бих издържал известно време. Но искрено ви поздравявам. Виждам, че ще бъдем добре пазени.

— Няма значение, приятелю, неблагоразумие е да се играе с тези неща.

— Аз съм си играл и с много други.

Той мина и влезе в двора. Луната осветяваше фасадата на древния замък на Фридрих IV и на Отон-Хайнрих. Чудесна гледка представляваха двете страни на фасадата с осветените скулптури: едната с божества и химери, а другата с императори и придворни.