Александър Дюма - Адската дупка

— Не казвам, че отказвам — отговори Самуел, но продължи, като издаде най-после истинската си мисъл, — имам право да се чувствам малко обиден, като виждам посредствената дейност, за която ни използва „Тугендбунд“. Считат ни за посредствени и искат да ни похарчат твърде евтино. Признавам ви честно: имам гордостта да считам, че съм малко повече от това, за което ме смятат. Аз съм пръв в Хайделберг, но в Съюза съм едва на трета позиция. Не зная кои сте вие и ми се иска да смятам, че измежду вас има такива, които стоят по-високо от мен. Подчинявам се, щом трябва, на този, който говори и чийто глас чух тази вечер. Но уверявам ви, че съм равен поне на неколцина от висшестоящите. Смятам, че можехте да ни поверите по-престижна работа, а вие си служите с ръцете ми, вместо да си послужите с главата ми. Казах вече. Утре ще действам.

Тогава онзи от седемте, който беше седнал на най-високия камък и който дотогава не бе изрекъл нито дума, произнесе с тежък и бавен глас:

— Самуел Гелб, ние те познаваме. Ти бе приет в Тугенбунд, след като бе подложен на изпитания. И кой ти каза, че това, което искаме от теб, не е още едно изпитание? Знаем, че имаш изключителен ум и силна воля. Ти струваш и ти можеш. Но ти липсват сърце, вяра, жертвоготовност. Самуел Гелб, страхувам се, че ти пожела да бъдеш един от нас не за общата свобода, а за личната ти гордост, не за да служиш на нашата кауза, а за да си послужиш с нашата сила. Но не от амбиции се борим и страдаме ние, а в името на една религия. Тук няма маловажна и важна работа. Всичко води към една цел: последните струват колкото първите. Има само вярващи, а любимци са само мъчениците. Ти си от любимците, след като си избран да бъдеш подложен на опасност. Когато искаме услуга от теб, ти питаш „Защо?“, вместо да кажеш „благодаря“. Нещастнико, съмняваш се във всичко, освен в самия себе си. Ние не се съмняваме в твоите качества, но се съмняваме в твоята вяра. Може би затова досега не си, напреднал в Съюза на добродетелите.

Самуел слушаше с дълбок интерес тези тържествени и властни слова. Той като че ли бе смаян, защото след известно мълчание продължи със съвсем друг тон:

— Заблуждавате се. Ако съм се опитвал да се изтъкна пред вас, то е само в интерес на делото, а не за лична облага. От сега нататък ще оставя да говорят само делата. И утре като начало ще бъда ваш войник, само ваш войник.

— Добре — каза председателят. — Разчитаме на теб. Ти разчитай на Бога.

По знак на председателя човекът, който бе въвел Самуел и Юлиус, дойде да ги вземе.

Те се изкачиха по стръмния хълм, откъдето бяха влезли, прекосиха отново развалините, минаха покрай тримата часови и стигнаха до града, който дълбоко спеше.

Половин час по-късно и двамата бяха в стаята на Самуел в хотел „Лебеда“.

Хладният въздух на майската нощ проникваше през отворения прозорец, звездите сякаш плуваха влюбено в меката лунна светлина.

Самуел и Юлиус мълчаха, все още удивени от тайнственото събиране, на което току-що бяха присъствали. Юлиус свързваше впечатлението от случилото се с мислите за Кристиане и за баща си. Предмет на мислите на Самуел беше единствено Самуел.

Високомерният доктор не се смущаваше лесно: но в действителност председателят на този върховен съвет сякаш наистина му направи впечатление. Кой можеше, питаше се той, да бъде този човек, който говори толкова властно, началник на началниците, глава на тяло, което има за членове принцове по рождение? Само Самуел лесно можеше да си представи под тази маска император.

„О, ако можех да стана един ден водач на това царствено и толкова мощно сдружение, каква мечта! Да не държа в ръцете си само жалкото съществуване на няколко души, а да си играя с бъдещето на цели нации, каква роля.“

Така си мислеше Самуел и ето защо строгото предупреждение на непознатия председател така дълбоко го засегна.

Самуел с ужас и объркване забеляза едно нещо: той, който мислеше, че има всички недостатъци, поне всичките големи, откриваше липсата на един много важен: лицемерието. Не бе ли това половината от силата? Как беше допуснал глупостта да издаде гордо своите надежди и своите качества пред тези, които притежавайки властта, едва ли биха приели една жадна и амбициозна личност? Детинщини и глупост!

„Наистина — мислеше Самуел — велик човек е бил Яго. По дяволите! Когато се играе на карти, трябва да се печели без значение как“.

След това, като етана изведнъж от креслото, където бе седнал, започна да се разхожда с големи крачки из стаята.