Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

При тоя сигнал осем войници, които се разхождаха на слънце в квадратния двор, грабнаха алебардите си и негово височество влезе тържествено в замъка.

Когато принцът влезе в двора, няколкото хлапетии, които тичаха подир кавалкадата и си показваха един на друг убитите птици, се разпръснаха, като разсъждаваха за това, което току-що бяха видели; после, когато те си отидоха, улицата, площадът и дворът опустяха напълно.

Негово височество слезе мълчаливо от коня, влезе в покоите си, където камердинерът му подаде да се преоблече; и тъй като нейно височество още не беше изпратила да кажат, че закуската е готова, негово височество се изтегна в един лежащ стол и заспа тъй дълбоко, като че ли беше единадесет часа вечерта.

Осемте войници, които знаеха, че няма какво да правят чак до вечерта, легнаха на каменните пейки, на слънце; конярите с конете изчезнаха в конюшните; в замъка сякаш всичко заспа подобно на негово височество с изключение на няколко птички, които цвърчеха весело в храстите.

Изведнъж сред тая сладка тишина се разнесе силен, продължителен смях, които накара няколко от заспалите алебардисти да отворят очи.

Тоя смях идваше от замъка, от един прозорец, ярко осветен от слънцето.

Гравираното желязно балконче пред тоя прозорец беше украсено със саксия с червени шибои, друга саксия с иглики и трета с подранил розов храст; ярката зеленина на тоя храст беше изпъстрена с много червени точки, което показваше, че розите скоро ще цъфнат.

В стаята, осветена от тоя прозорец, се виждаше четвъртита маса, покрита със стара харлемска покривка с големи, цветя; посред масата стоеше глинена ваза с дълга шия, в която бяха натопени перуники и момина сълза; отстрани на масата, едно срещу друго, седяха две момичета.

Те се държеха много особено: можеше да се вземат за пансионерки, избягали от манастир. Едното, облегнало лакти на масата, с перо в ръката, пишеше грижливо на лист хубава холандска хартия; другото, коленичило на един стол, което му позволяваше да се наведе през облегалото чак до средата на масата, гледаше как пише приятелката му. Те викаха, шегуваха се, смееха се и най-после избухнаха в такъв силен смях, че уплашиха птичките в храстите и смутиха съня на гвардейците на негово височество.

Щом се заловихме с портрети, ще ни бъде позволено, надяваме се, да нарисуваме още два — последните в тая глава.

Момичето, което беше коленичило на стола, тоест това, което вдигаше шум и се смееше, беше хубаво, на деветнадесет-двадесет години, с мургаво лице, черна коса, с блестящи очи, които святкаха под рязко очертаните вежди; зъбите му блестяха като бисери между кораловочервените устни.

Движенията му сякаш бяха резултат от действието на някаква барутна мина; то не се движеше, а скачаше.

Другото момиче, което пишеше, гледаше неуморимата си приятелка със сини очи, светли и чисти, както тоя ден беше светло и чисто небето. Косата му, пепеляворуса, изящно сресана, висеше на меки къдри около седефените му бузи; ръката, която лежеше на хартията, беше прелестна, но тънка, което показваше, че то е още много младо. При всяко високо извикване на приятелката му то надигаше уж възмутено нежните си бели рамене, на които, както и на ръцете, още липсваше пълнота и закръгленост.

— Монтале! Монтале! — каза то най-после с приятен и галещ като песен глас. — Вие се смеете много високо, смеете се като мъж; не само ще обърнете внимание на господа гвардейците, но и няма да чуете звънеца на нейно височество, когато нейно височество ви повика.

Младото момиче, което се наричаше Монтале, не престана нито да се смее, нито да маха с ръце при тая забележка. То само отговори:

— Луиз, вие не казвате това, което мислите, мила моя. Вие знаете, че господа гвардейците, както ги наричате, са вече заспали и че с топ не можеш да ги събудиш; вие знаете, че звънецът на нейно височество се чува дори на блоаския мост и следователно ще го чуя, когато службата ми ме призове при нейно височество. Просто ви е досадно, че се смея, когато пишете; страх ви е да не би госпожа дьо Сен Реми, вашата майка, да се качи тук, както прави понякога, когато се смеем много високо; да не би да ни изненада и да види тоя огромен лист, на които за четвърт час сте написали само тия думи: Господин Раул…

— Вие имате пълно право, мила ми Луиз, защото след тия две думи могат да се напишат много други, такива многозначителни и пламенни, че госпожа дьо Сен Реми, милата ви майка, би имала право да бълва змии и гущери. Е, кажете, не е ли така?