Елена Павлова: Да се събудиш днес преди десет години

Събуждах се. От непривични шумове. За малко да си ударя главата в шкафчето, когато се обърнах. И за малко да си я ударя в полицата, когато рязко седнах в леглото.

Глупости. Все още сънувах. Не можеше да бъде друго, освен сън.

Та точно вчера следобед изядохме тортата. После се преоблякох. Нахраних кученцата. Четох цяла вечер и си допивах с бира. После преместих цялата купчина дрехи от леглото на стола, разгънах чаршафа, метнах одеалото, легнах си… Котенцето пак се опитваше да се завре в ухото ми, когато заспивах.

А това тук изобщо не беше моята стая. Тоест, да, не ме разбирай погрешно, БЕШЕ моя стая. Но не онази. Познавам си стаята. Свикнала съм да се оправям в нея и на тъмно. Два прозореца на стените под ъгъл, под тях — работната маса с новия ми компютър. Зад него — малка маса с два стола, накамарени на нея вестници, бурканче от лютеница, цигарите, шише от бира, „Глинени крака“ на Тери Пратчет. До нея гардеробът. На срещуположната стена — двете секции, телевизорчето на едната; отсреща — леглото ми.

А тази стая… Господи! Тясна и дълга. Прозорецът насреща и старото бюро под него. По протежение на едната стена две секции, първата е с фотьойл и почти запречва достъпа по бюрото. На другата стена — музикалният шкаф с плочите ми, старото черно-бяло телевизорче и касетофонът-грамофон. Лакираният трикрилен гардероб. И тясното ми детско легло. До леглото — нощното шкафче с разпадащо се чекмедже. Над тях, на ъгъла на стените — полица, накамарена с книги. И вратата, която дори не се отваря нацяло, защото раклата й пречи. Мили боже!

Вдишах. Издишах. Вече знаех какво ме е събудило — майка е станала, а Бинго я е последвал към кухнята. Както бях свикнала да живея сама, станах твърде чувствителна на шумове. Тогава не бих и усетила, разбира се.

Ущипах се. Болеше. Боже мой, бях си пожелала нещо такова вчера — нали като духаш свещите, трябва да си пожелаеш нещо. Бях убедена, че в осми клас съм била най-щастлива и исках да се върна, със знанията, които имам сега, тогава. Но… Нямаше начин да не сънувам! В действителността желанията не се сбъдват… нали?

Повиках го тихичко и той веднага дойде — дребна кафява фурия с усмихната муцунка и къдрава опашчица, навита като хризантема.

— Хей, Би… — зарових пръсти в козината му.

Добре. Не бях в осми клас. Не бях и в десети, щом Сара я нямаше. Значи — на шестнадесет. Коя дата беше днес тогава? Навлякох си тениската. Излязох в хола и погледът ми мигом потърси познатата картина с кораба и лунната пътека. Нямаше я над вратата… О, да, разбира се, Борис още не ми я е нарисувал. Значи е жив! По-ентусиазирано изтичах към кухнята и за малко да се спъна в масичката в коридора. Завой, ето ни… Прегърнах майка и сигурно доста я поизненадах.

— Какво ще закусваш?

— Само кафе — посегнах за цигара от кутията на масата. „Фемина“? Ъгх! Чак когато запалих и си дръпнах осъзнах, че майка ме гледа втрещена.

Бинго се намърда на кухненския ъгъл до мен.

— Мисля, че съм достатъчно голяма и няма смисъл да се крия повече! — отсякох. — Коя дата сме днес?

— Осми.

— Осми кой?

— Септември, за бога! — май я бях сварила неподготвена за такава атака. — Ти… пушиш?

— Ами да, какво странно има? Като че ли не знаеш?

Не знаеше, естествено, усетих се. Официално пропуших година и половина по-късно, за абитуриентския си бал.

— Извинявай! — изтърсих си цигарата в пепелника. — Мисля, че наистина няма смисъл да правим проблем от това!

Да чукнем на дърво, родителите ми винаги са били с либерални възгледи. Макар че…

— Значи кафе и за теб? — Майка явно успя да запази самообладание. — С колко захар?

— Две лъжички, ако обичаш. Хей, малко братче! — притиснах глава към къдриците на Би и потърках нос в неговия. — Само колко се радвам да те видя!

Дали сънувах? Все още не бях сигурна. Но пък… има ли значение? Опитах се да си спомня кога убиха Луканов. И кога точно пуснаха купоните. И въобще какво съм писала в „Писмата“ за тази и всички последващи години. И…

Телефонът звънна. Изпреварих майка с около половин метър — просто бях по-близо до вратата. Кофти навик — да търчиш да вдигаш колкото се може по-бързо… И с джиесема беше така, все гледах да е някъде до мен, та да вдигна на първо позвъняване.

Втренчих се в себе си в огледалото — рошава като вещица, това аз ли съм там? — и казах в слушалката:

— Ало?

— О, Лени, здрасти! — в първия момент не можах да позная гласа отсреща, бях свикнала да я чувам с вечно кисели, унили, мрънкащи нотки през последните години…