— Тряб-ва да се при-бирам — Юмрукът изстърга нещо. — На-шият кораб и-два следо-бед. Ще хо-диш ли?
— Къде без мен! — заявих бодро, сетих се за странния намек на баба ми отпреди малко и допълних. — На пристанището ли?
— Къ-мъ три часа! Ча-о! — и зеленият зави към къщата. Хектор изтича покрай караулката, изправи се да надникне към момчето вътре, махна му с опашка и се скри във входа. Погледах след Юмрука, докато и той се прибере и се помъкнах към къщи. Имах странното усещане, че светът ми се изплъзва изпод краката и това не е свързано с падане на кръвното.
Какво, по дяволите, беше това? В едно съм сигурна — не съм преживяла в състояние на шок последните десет години, не съм ги сънувала и съвсем определено в тях не присъстват никакви зелени, опулени желатиноходещи същества, били те извънземни, подземни, надземни или каквито и да е. Да не говорим, че и до днес… до тогава… карай, до двадесет и шестия рожден ден, който съвсем определено беше гаден и с нищо незапомнящ се ден, не си струва да се сънува, та и до този момент посолствата са оградени, охранявани и непристъпни повече и от затворите по филмите. Какво ставаше?
Асансьорът. Вкъщи. Свалям каишката. Майка се е хванала да готви, от лука моментално ми се насълзяват очите. Взимам си цигара, паля, излизам на балкона, надничам навън и се дръпвам — седем години вече не живея на високо, седми етаж си е това, агорафобия, високофобия или както там се нарича. Пък и пейзажът е един такъв, ох, не съвсем същия го помня, понеже точно след това време се почнаха едни строежи, блокове докъдето ти стига погледът, а сега вместо това има къщи, още не са ги съборили, можеш да видиш чак морето отвъд и корабите на рейда като мънички точици.
— Видях те с уаргхата — отбеляза майка. — Като как са на живо?
— Зелени. Говорят странно… — въздъхнах. — Шашава работа.
Зад гърба ми лукът изцвърча в тенджерата и след малко и майка се появи с нейната цигара.
— Още не мога да свикна — въздъхна на свой ред. — Две години кажи-речи, пък още им се чудя. Като сбъдната фантастика, а?
— То си е сбъдната фантастика!
— Тъй де, баща ти нали все вика, че една фантастика не бил прочел през живота си, пък животът му прочел всичките…
— Че той и други книги не е чел! — не успях да се въздържа. Още ми е пресен споменът как се връщам с публикувани книги от София, и ги подреждам на хладилника с гордост, и той не им обръща внимание… Всъщност, и това предстои.
— Къде щяха да ходят? — смених темата. — В Канада ли беше…?
— Южна Америка — поправи ме майка. — Бразилия, Парана, там някъде…
— Няма бе… — прехапах си езика. Тъй де, бели мечки. Историята, дето с жената на какъвто там беше от екипажа, ходили да берат ягодки ли, малинки ли, и имало табелка „внимание, бели мечки“, щото по това време онези мигрирали и ако се конкурираш с тях за дивите ягоди, може да се окажеш в проблематична ситуация… ама и това предстои.
Лукът за малко да загори, майка остави фаса и отиде да го разбърка. Аз пък си отивам в стаята — не може да не съм писала в „Писмата“ за тази сбъдната фантастика, абсурд. Още повече, че по това време доста съвестно си ги водех. Спрях да пиша редовно чак към 92-ра някъде, но още се сещам да драсна два реда от време на време… за НЛО-то дето го видях над Лозен планина… Шест тетрадки бяха… са… ще… карай, толкова материал — то си е жив роман. Мемоари.
Сега обаче томчетата са само две. Отне ми известно време да ги намеря — ох, забравила съм кое къде стоеше. Изкопах ги най-сетне — червената тетрадка за тази година, тъй де, за 90-та и кафявата, за предишните три. Две години ли каза майка? Претърсвам съдържанието на кафявата. 88-ма: „Сънища“, „Да вървят по дяволите…“, „Кучетата ми“; 89-та: „За сивия списък“ и, аха!, ето — „Дойдоха!“, и после вече „Коли“, „Наградата“ и тъй нататък.
12-та страница, датирано 19-ти април 89-та.
Здравей, Гешче!
Винаги се случва да ти пиша при важни неща. Наскоро съобщиха, че е осъществен пряк контакт с извънземни. Но едва днес, когато гледах първата среща на съветските учени, успях да си представя, че е истина!
Разбираш ли — зала! Съвсем обикновена зала с все столовете и катедрите. Хората влизат, вратата на сцената се отваря… и чудото започва. В най-обикновена зала!
Но не това е важното. Цялата, разбираш ли, всичката фантастика се пръсва като детско балонче. Щом те са могли да дойдат ей-тъй на от другия край на галактиката, то представи си в бъдеще… Няма да ги има огромните тромави ядрени звездолети. Може да преувеличавам, но сигурно ще споделят технологиите си с нас!
Читать дальше