Елена Павлова - Да се събудиш днес преди десет години

— Нав-ремето Юмру-кът с Люс-пи у-чел гургхгх им по-магал.

— С четири копита и две ръ-чи — имитирах го, без да отклонявам поглед от корабите. — Как всъщност е изглеждал? Имаш ли някаква рисунка?

— Не притеж-жаваме плос-ко из-куство — отвърна зеленият. — Стерео-скопично зрени-е. Но и-мам митоло-гични хол-ограми.

Корабите направиха широк завой над морето и сега се приближаваха откъм вълнолома — все по-големи, и по-големи, и по-големи… абсолютно безшумни, сякаш нещо толкова огромно не би измествало страшно много въздух по пътя си. Спускаха се, след малко главният вече почти докосваше водата и под него бушуваха вълнички. Беше… някак си не съвсем овоиден. Предполагам, че ако се нахлюпят една върху друга две супени чинии, ръбът помежду им се заглади и от едната страна и източите малко напред, ще се получи приблизителната форма на кораба. Двата по-малки всъщност се оказаха яйцевидни неща като онова на посланиците, само че доста по-масивни от него. Ескорт, навярно? Малките завиха и се отправиха към рейда.

Корабът-майка се плъзна по водата, опря в кея и застина.

Всъщност, не надминаваше чак толкова привързания от дясната му страна въглевоз и определено не беше по-дълъг от надвисналата отляво „Лиляна Димитрова“, а тя е 38-хиляди-тонник. Значи „Хан Аспарух“ щеше да е поне два пъти по-голям. Но беше внушителен. По дяволите, как няма да е внушителна една сбъдната среща от трети вид?

Леко изпъкналият „нос“ на кораба се изду напред и върхът му полегна на кея, огледалната стена избледня досущ като тази на яйцевидното возило и отвътре слязоха неколцина уарги, на вид неотличими от тези около мен.

— То-ва е Губер-наторът на секто-ра — поясни ми Юмрукът.

— Кой от всичките? — засмях се. Леле, правя си майтапи с извънземни… пак ми се прииска да се ущипя.

Посрещачи и пристигащи си размениха хъркащи любезности, пипалцата им шаваха усърдно. После няколкото правителствени лица, Боже, как не помня физиономии и имена, никога не съм се интересувала от политика, кои ли бяха тези?, пристъпиха напред на свой ред и единият дръпна някаква реч за мир, дружба и просперитет, дуднеше ли дуднеше. Сигурно беше министърът на външните работи, тях ги избират специално по умението да приказват пространно и скучно. Междувременно Юмрукът отиде при местната групичка уарги, поразмахва пипалца около единия от тях и се върна; министърът още точеше речта си.

— Мо-жем да качим ко-раба, ако ис-каш — съобщи ми зеленият.

— Какво? — трябваха ми секунда-две да откъсна поглед от огледалния звездолет и да осъзная какво ми казва. — Там? Вътре?

Кимна ми, пипалцата шаваха.

Всъщност, ченгетата не ме пуснаха. Корабът бил „територия на чужда държава“ и не можело да напусна границата на България без международния си паспорт — и виза. Ха! За капак министърът или какъвто там беше се опита да ми обяснява, че:

— …момиченце, става дума за важни междупланетни отношения… не можем да нарушаваме процедурата…

Накрая всички уарги шаваха с пипала, хъркаха и съскаха, пък и правителствените лица взеха да се изнервят, така че си наложих да се извиня за незнанието си за „процедурата“, и майка си пробиваше път през насъбралата се тълпа… Както и да е. По-късно следобеда, преди да тръгнем с Юмрука към Морската, си занесох паспорта в посолството и още на следващия ден, в неделя, вече имах виза: абстрактна холограмна плетеница, като отвориш на тази страница, се вдига във въздуха… много красиво.

Що се отнася до кораба, по-късно доста пъти съм се качвала… и съм се возила, ако става въпрос. Странно местенце, коридорите са налудничаво извити и преплетени като пияни змии, и всичко е покрито със силовите им полета, и има някакъв интерактивен софтуер, Юмрукът го нарича „отгат-ващ“, който все се опитва да предвиди стол ли ти трябва или легло, такива неща. Първия път като влязох на уаргски кораб, бях направо разтърсена. После — ами, свикнах.

Междупланетният скандал се размина, гостите се натовариха в яйцевидното нещо и заминаха към посолството, тълпата започна да се разотива.

Наистина отидохме с Юмрука в Морската привечер. На блъскащите колички не можах да го кача — каза, че мрежата отгоре била заредена и му влияела зле на пипалата — но за сметка на това добре се посъстезавахме на стрелбищата, по въртящи капачки. После слязохме до плажа и стигнахме почти до вълнолома. Там някъде се сети, че носел да ми покаже своя адаш.

Имаше неколцина разхождащи се на Калните бани. Мисля, че специално тази вечер ще я запомнят во веки веков: уарга и момиче, и както си стоят и си говорят, досами тях изниква грамаданска фигура… и не е съвсем прозрачна, на всичкото отгоре.