Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Дори и в тези мигове тя запазваше хладнокръвие. Той я следеше с поглед от стола, опрян на ръба на масата. Цялото му тяло пулсираше от напрежение. Пламъчето на свещта танцуваше от влизащия през процепите на вратата въздух и по тавана играеха караконджулски сенки. Тя свали чехлите си, придърпа табуретката и стъпи на нея с босите си крака. Пресегна се и остави буркана със захарта в най-горния шкаф. Всичко трябваше да изглежда както винаги е било. Никой не биваше да се досети. От това до голяма степен зависеше успехът. Той въздъхна — желаеше я. Проследи я как с умело, гъвкаво движение слезе от табуретката. Погледите им се срещнаха. В очите и на двамата имаше страх. Усмихнаха се.

Стенният часовник удари пет следобед. Оставаха четири часа, само четири часа. Странно притихнал бе градът навън. Този толкова жив и красив навремето град. Сараево! Преди малко, като дойде токът, не се сдържа и пусна касетофона. Из тишината се разля така любимата мелодия, Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja! 1 1 „Сараево, Сараево, къде е моят рай, къде е моят рай.“ , пееше Неда. Неда Украден. В ония тихи, спокойни, напоени с жасмин пролетни нощи. И сега бе пролет. Месец май. Най-хубавият месец в годината, но никой не пееше, нямаше и помен от мириса на жасмин. На пластове се наслояваха миризми на гнилоч и смърт. Трупове, лайна, човешки вътрешности и безнадеждност. Давор се усмихна при мисълта за песента. За Сараево имаше толкова песни, но тази на Неда безспорно бе най-добрата. Затвори очи и си спомни един от най-хубавите ѝ клипове. Неда влиза с кола без покрив в града откъм Куршум джамия. Духа вятър и шалът на врата ѝ се вее, докато се носи онова Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja! … Спомни си как влизаха с автобуса в Сараево след лятната бригада на 1988 година. По радиоуредбата звучеше пак Неда. Целият клас се бе надигнал върху седалките и се дереше: Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja! И докато всички пееха, Давор се наведе към нея и я целуна. Непохватно, но дълго и страстно. Тя първо се стегна, а после омекна в ръцете му… Не, не беше първата им целувка, първата беше по-отпреди.

Сепна се и отвори очи. Айда седеше срещу него с изправен гръб на един от дървените кухненски столове. Притиснала плътно краката си един до друг, с пъхнати под бедрата длани, с леко притворени очи. С толкова характерния за нея жест прибра един кичур зад ухото си. Правеше го винаги, когато бе притеснена или замислена. Тялото ѝ излъчваше решителност и слабост. Намираше се на предела на силите. Две години живееха в този ад. Две години чакаха смъртта всеки ден. Две години не заспаха нито веднъж спокойно. Това трябваше да свърши. Още само четири часа мъчителна неизвестност, а после… после пълна неизвестност. Откъм улицата изтрополя количка, излая куче, някъде в далечината отекнаха първите за вечерта изстрели. После само за миг стана спокойно, нереално спокойно. Чуваха се единствено часовникът, мъркането на хладилника и сърцата на двамата. След това съвсем наблизо падна снаряд. Прозорците потрепериха. Свещта почти угасна, сякаш и пламъкът, уплашен от тътена, се сниши до фитила. Давор и Айда се спогледаха. Вече нямаше усмивки. Лицата по време на война са изопнати от страх, с тъмни сенки под очите, с една постоянна тревожност, която излъчват погледите. Откъм мястото, където изтрещя снарядът, се разнесоха женски писъци. Чу се и вой на линейка. Обичайните шумове за Сараево, вече повече от две години.

Кой запали тази война, се запита Давор. Този въпрос не му даваше мира. Всичко бе различно допреди няколко години. Хората живееха по братски в този толкова красив балкански град. Сети се за жасминовите пролетни нощи на Сараево и му се доплака. Не беше плакал отдавна, може би от края на осемдесетте, когато погребаха любимия му дядо, чието име носеше, а напоследък тайно си поплакваше. Но сега — не.

— Струва ми се, че удариха към детската градина — каза Айда.

Гласът ѝ, толкова хубав и мелодичен, когато пееше в женския хор на мюсюлманската общност в квартала, сега прозвуча дрезгаво и накъсано.

Давор се сепна.

— Да, Айда, и на мен ми се струва, че там удариха, мамка им — избяга от директния отговор той.

Детската градина на ъгъла на „Абдица“ и „Сепетаревац“. Как можеше да я забрави, та нали там се срещнаха за първи път.