Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Зоран превежда със същия равен и безизразен глас. Ако не го познаваш, ще речеш, че няма грам емоция в него. Ала аз го познавам и знам колко му е неприятно, как иска да скочи и да разбие мутрата на тоя от монитора. Но има нужда от пари, а аз му плащам добре. Трябват му пари за дневната доза алкохол. Абсолютен терминален алкохолик, но е най-добрият преводач на български. Няколко пъти го питах за войната, само поклаща глава, къдриците му се разпиляват по набръчканото чело, а лицето му става пепеляво. Да, точно това е думата, пепеляво, като изоставено стърнище. Повече никога няма да се роди нищо от него. Обичам го и го съжалявам. Той също ми симпатизира. Две самотни души, отломки от отдавна корабокруширал кораб.

Интервюто свършва. Зоран гаси монитора с въздишка. Името на снайпериста ме бие в слепоочията — Сърджан Лукич. Кой си ти, Сърджан? Къде си сега? Защо не ги остави да живеят? Защо бе, човек? Иска ми се да питам Зоран, но след всяко интервю той потъва в мрачния свят на спомените. Изгледахме вече няколко, едно направихме на живо, от него и двамата излязохме, сякаш току-що са ни прочели смъртната присъда, или Бог ни се е явил и ни е заплюл в лицата. В стаята става неестествено тихо. Неестествено, защото допреди секунди Сърджан шумно обясняваше колко е естествено да дърпаш спусъка, да убиваш, да изнасилваш. Такава била човешката природа. Може и такава да е. Нали затова съм тук, по дяволите.

— Е, доволен ли си? — пита Зоран с треперещ глас, а аз виждам, че и пръстите му треперят, докато си свива цигара. — Това е последното записано интервю, няма повече. Свършихме. Доволен ли си?

Замислих се. Би трябвало да съм доволен, защото свършихме работа, но как наистина да съм доволен?

— Ще разгледам музея. Ще дойдеш ли с мен?

Знаех, че няма да дойде, но бях длъжен да го попитам.

Изсмя се гърлено, после запали с кибрит цигарата, като дълго не я уцелваше: пламъчето танцуваше в ръцете му. Отвори прозореца, който гледаше към малък буренясал и покрит със строителни отпадъци двор. Изхрачи се шумно, всмукна от цигарата и издуха сивкав облак.

— Ебем ѝ пичку материну и на войната, и на музея. Бягай, теб те интересува. Всеки, който не го е преживял, го интересува. Хората обичат да гледат снимки от чуждо нещастие и да се чувстват съпричастни. Ебем ви пичку материну на съчувствието.

Псуваше много, типичен сърбин, но беше добър преводач, най-добрият.

— Ще те чакам в „Трите шишета“. Нали се сещаш, бяхме там първата вечер. Богоугодно местенце — каза и хвърли угарката през прозореца.

Затвори го и тръгна към вратата.

— Добре, след час ще съм в „Трите шишета“ — отвърнах.

— Днес е понеделник, значи перфектно, брато̀!

Не разбрах какво му е перфектното на понеделника, но и не питах. Затвори вратата, след него останаха мирисът на тютюн и болката.

Как стигнах дотук? Затворих вратата на двеста петдесет и втора аудитория след студентите. Веселата им гълчава се отдалечаваше бързо по тъмния коридор на южното крило на Софийския университет. Очакваше ги приятна ноемврийска вечер, предполагам. Приятели, алкохол, веселба — студентски живот! Всичко бих дал да съм сред тях. Загасих лампата. Имах нужда от малко разпускане. Напоследък след часовете се чувствам изцеден. Не от самите часове — от себе си. Трудно се понасям — след четиридесетте е така. Самота, безнадеждност и спомени, тежки като свиреп махмурлук. Лекцията мина чудесно. Както винаги. Имаше много въпроси, коментари. Преподавам етно-религиозни конфликти в Геолого-географския факултет. Преди години излизах зареден след лекция, излизах на крилете на вдъхновението и можех с часове да разказвам за нея, за въпросите на студентите, за тезите си. Сигурно съм дотягал до смърт на тези, на които разказвах.

Сега няма на кого да разказвам. Сам съм. Приближавам се до прозореца и се заглеждам към вътрешния двор. Плющи проливен ноемврийски дъжд. Обожавам дъжда. Оттатък двора, под стряхата на библиотеката, голяма лампа облива с жълтеникава светлина прясно боядисаната сграда на университета. Дъждовните капки приличат на феерични искри от бенгалски огън. Вече са се образували локви. Дъждът ме кара да се чувствам жив. Предполагам, че ще си ида в един такъв дъждовен и подгизнал като бездомен скитник ден.

Стягам се. Събирам техниката. Лаптопа, мултимедията, колонките, разклонителя. Някой отваря вратата. Чистачката. Учудва се, че съм вътре, и то на тъмно. Напоследък вечер сме само аз и тя в университета. Мисля, че започва да ме съжалява. Набързо се изнасям и потъвам в дъждовната ноемврийска нощ. Студът и влагата се просмукват през тънкото ми лятно яке. Нищо, ободрявам се. Оставям се на дъжда. До любимата бърлога на Timeless има около триста метра. Достатъчни, за да потъна целият във вода. Приглушени светлини, дървени маси, махагонов под, лек джаз, чаровни, винаги усмихнати сервитьорки. У дома съм. Любимата ми сервитьорка дори не ме пита какво искам. Поздравява ме и носи голямо уиски. Включвам лаптопа. Отпивам няколко едри глътки. Оставям ги да се разтопят в мен като кубчета лед върху нагорещен от слънцето камък. След малко главата ми е вече приятно замаяна, тялото се отпуска, постоянно натегнатите ми като пружини мускули се разтягат, душата олеква като захарен памук, който се топи в устата ти. Поръчвам второто уиски. Сервитьорката с обица на езика и секси походка се усмихва отново. Прекарал съм тук n на брой самотни, щастливи часове. Тук написах книгата си. Светлините още повече се приглушават. Телефонът ми звъни.