Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Нормален ден. Почти спокоен. Извикаха ме в съда за свидетелство по старо разследване, после се наложи да придружа колегата Караимов до един строеж — случила се беда, паднал от втория етаж работник. Така да се каже — бях като осигуряващ видимост. Караимов огледа обекта, разговаря с инспектора по безопасността, направиха протоколи, обсъдиха станалото с падналия /няколко натъртвания и много страх/…

Кимах умно, гледах внимателно и си отдъхвах. Откога не съм се разтоварвал така…

Та сега си седя почти отпуснат. И, като истински чиновник, следя примигващия телефон. Ще светне „17,00“, ще стана, ще сложа бейзболната шапка, ще метна чантата през рамо — и към тихата ми ергенска обител. Котаракът е там, ще се завърти в краката ми, ще ме погледне въпросително, после ще се завърти и ще ме поведе към кухнята. Там ще застане пред шкафа и ще каже многозначително: „Мяуууу…“

Да, в съдинката му ще има още гранули, но… Кога и как придоби тоя навик — не съм разбрал. Естествено, че аз съм си виновен. Нещо в постъпките ми го кара да се храни по модел — непременно да му сипя и тогава да започне. Може пет гранули да пусна, но ще ги изчака. И през цялото време ме гледа с типичния котешки поглед, който кара вратите сами да се отварят. Поне според него…

И в тоя момент…

Нали сме говорили за закона за световната гадост? Който влиза в действие точно в подобни моменти…

Та — те ви го…

Шефът…

— Още ли си тук?

— Че кога някой си е тръгвал по-рано? — контрирам в името на колегиалността, но добре зная даже кои си намират занимавка извън Управлението малко преди пет часа с цел удобно и бързо изчезване. И аз можех да съм, обаче с днешните междуличностни комуникации трудно може човек да се укрие…

— Да дойдеш при мен за малко?

— За малко? — даже не крия иронията. — Идвам. Да си нося ли суха храна за три дни?

Шефът, както съм споменавал, няма чувство за хумор. И затваря — без да се възхити на моето… Пък и какво да каже — гласът ми звучи като че съм преял лимон с оцет…

Качвам се на горния етаж, чукам, влизам. Секретарката му е тръгнала. Жена, ама по-умна от мен…

Шефът ме гледа малко по-дълго от нормалното, после ми казва:

— Няма да сядаме. Вземи хора и отиди на „Лайош Кошут“ 11. На третия етаж, седми апартамент. Има полицаи там, екипите са тръгнали… След малко идва и Каменов, ще ти донесе начална информация…

— Убийство? — питам почти сигурен.

— Бе, кой ти знае… Двама старци — но тя е с нож в гърдите, той е ударен по главата. Обадили са се съседи…

— Съседи? Значи са чули? Има свидетели?

Шефът въздъхва:

— По-зле. Извикали са полицията заради миризмата…

Мале мила…

— Тръгвам…

И — тръгвам…

И всичко това се развива точно след 24 май. Хубав празник, наш български празник… Но едновременно с това и напрегнат работен ден. Сами разбирате — в суматохата всичко става. Та не само участъците, ами и Управлението беше мобилизирано. Мен също — макар да не съм в охранителна полиция. Както винаги по подобни събития — да пообикаляме, да гледаме, да се намесим в случай…

В случай на нещо…

Е, аз поисках да съм в района на Градския площад — имам чин, авторитет, та шефът ме сложи в нужното квадратче на плана. И успях хем да наблюдавам, хем да видя манифестацията, хем да участвам в задържането на един вносен тарикат…

Появяват се подобни — като мухи на мед. Смятат ни за провинциални балами и кацат за два-три дни в града. Малко гастрол и — отлитат. Само че доста от тях си остават с опитите да отлетят. Остават тук най-често. Щото не сме получили униформите за красота. И си познаваме района. Както и хората…

Да, не е идеално — има „успешни“ гастрольори, имаме и неразкрити престъпления, но… Но — в рамките на жестоката статистика сме добре. Което няма как да утеши баба Мара, дето живее в малката къща зад блока ни, когато остана без старите златни украшения, пазени още от майчино й време. Та сега при среща все ме пита кога ще ги намерим. А аз не зная какво да й кажа. Едно, че имам слаб досег с другия отдел, второ, че от опита си зная неприятния отговор…

Но вчера беше успешен ден. Минах покрай едно кафене до площада. И млада жена се загледа в мен. Рекох си: „Позната? Но коя? И да не е…“ Ами имам ги доста такива познати. Мъже и жени, минали през кабинета ми…