Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Ами… Годините… И животът…

Разказва ми натам. През лятото заплата нямал, та си търсел временна работа. Ама къде? По курортите вземали млади момчета — хем по-малко им плащат, хем повече ги изстискват. А директорът на училището от време на време ги викал. Уж да помогнат — макар често да работели на лозето му. И нямало как — нали чакат да ги назначи на 15 септември. Знаели нрава му — все отлагал, все отклонявал разговорите… От 1 септември ги викал — да подготвят стаите, да стягат тържеството, но нищо съществено не казвал. Така работели половин месец — срещу надежда за още една година. И чак на 15, след празненството, процеждал през зъби да си вземат програмата и да започват…

Унижение? Стомахът морал няма…

Минаваме на темата за убитите. Коцьо, както му викахме, ми разказва интересни неща, намесва се жена му…

Докато разговорът е прекъснат от крясъци. Носещи се от втория етаж, както установявам, преди да се втурна натам…

На площадката двама мъже са се вкопчили един в друг, а Здравчев ги разтърва. Те не му обръщат много внимание, всеки гледа да удари лошо другия, докато на Здравчев не му омръзва и с два резки удара ги запраща в двата ъгъла. След което застава до водещото надолу стълбище, тъй като единият се опитва да се измъкне…

— На място! — командвам почти тихо, но с такъв тон, че ротвайлер ще спре и ще се огледа за всеки случай.

Здравчев е сграбчил измъкващия се, аз съм притиснал до стената другия, единият униформен вече е пресякъл пътя за бягство по стълбището…

— Полиция! Документите!

Тоя в ръцете ми се опитва да бръкне в джоба си, не успява и моли задъхано:

— Извинете, господине, но как да покажа личната карта?

Другият сочи с крак към вратата по средата на площадката. Тя е леко отворена, отвътре наднича дребна млада жена:

— Аз тук живея… Тоя ме нападна…

Което веднага пали фитилите на другия и усещам как напъва мускули. Не успява, но ръмжи:

— Гадино мръсна… Ти ли не знаеш…

Нямам време, работата е много, затова казвам на Здравчев:

— Я го вкарай тоя в апартамента… И ме изчакай! Разпитай го, а и жена му, за бабата и дядото, пък аз ще си поговоря горе с другия и идвам…

И двамата противници нещо не са съгласни с нареждането ми, но… Хем са в ръцете на закона, хем тия ръце яката са ги сграбчили, така че…

Замъквам „моя“ човек нагоре, влизаме в апартамента, набутвам го в кухничката. Мятам го на стола, където седях преди и казвам със зверския си глас:

— Не мърдай!

И оня не мърда. Едно, че вече се увери в силата ми, второ, че вижда полицаят до вратата, трето… Трето, както се убеждавам, няма защо да се бои от полицията…

— Е? Какви са тия среднощни нападения върху мирни граждани? Кажете, господин Кочев?

Човекът поглежда личната си карта, която внимателно чета…

— Вижте, господине… Как да ви кажа? Тоя е мошеник! Крадец!

Което аз отдавна съм разбрал, но питам:

— Защо така смятате? Вие го нападате — и то у дома му…

Оня се отпуска. И започва да разказва…

С гражданина Лилов се запознал преди няколко месеца. На мач. (Ако не знаете — в града има отбор. Играе в Б група, защото почти всички останали отбори в страната са по-зле от него. Или са поне на нивото му.) Ходил редовно на мачове — колкото и странно да ми се вижда това. Стара страст, от ученическите години. Вече останали двайсетина човека в местната публика, ама…

Та се запознал с Лилов на един мач. После пили кафе, разменили си телефоните…

А преди два дни Лилов му се обадил. Казали си по няколко думи, обещали си да се видят в съботата на мача. Той — Кочев, имал глупостта да му каже, че ще е волна птичка. Хем е в отпуска, хем жена му в събота е на работа цял ден. Та ще може и по една-две бири да ударят после…

Отишъл на мача, нашите избутали пореден равен, после пили бира. Било весело, но Кочев няколко пъти искал да си тръгва. Работа имал в апартамента, ремонт бил започнал. Обаче, Лилов не го пускал. Открехнал се на вицове, почерпил…

А, когато се прибрал в кооперацията, Кочев не можал да отключи. Едно, че още в асансьора разбрал — някъде изгубил ключовете, нямало ги в джобовете. Второ — вратата била притворена. И разбита…

Извикал полиция, цъкали, писали, снимали…

И днес се сетил защо добрият му познат толкова напирал да черпи и не го пускал да се прибере навреме. Разбрал защо оня разпитвал до колко работи жена му, кога се прибира…

Та дошъл да потърси сметка от бившия си добър приятел…

Историята му можех и аз да разкажа. Още от началото. Но — оставих го да си излее нервите и малко да уталожи накипялото…