— Ами… Годините… И животът…
Разказва ми натам. През лятото заплата нямал, та си търсел временна работа. Ама къде? По курортите вземали млади момчета — хем по-малко им плащат, хем повече ги изстискват. А директорът на училището от време на време ги викал. Уж да помогнат — макар често да работели на лозето му. И нямало как — нали чакат да ги назначи на 15 септември. Знаели нрава му — все отлагал, все отклонявал разговорите… От 1 септември ги викал — да подготвят стаите, да стягат тържеството, но нищо съществено не казвал. Така работели половин месец — срещу надежда за още една година. И чак на 15, след празненството, процеждал през зъби да си вземат програмата и да започват…
Унижение? Стомахът морал няма…
Минаваме на темата за убитите. Коцьо, както му викахме, ми разказва интересни неща, намесва се жена му…
Докато разговорът е прекъснат от крясъци. Носещи се от втория етаж, както установявам, преди да се втурна натам…
22,00 — 23,00 часа
На площадката двама мъже са се вкопчили един в друг, а Здравчев ги разтърва. Те не му обръщат много внимание, всеки гледа да удари лошо другия, докато на Здравчев не му омръзва и с два резки удара ги запраща в двата ъгъла. След което застава до водещото надолу стълбище, тъй като единият се опитва да се измъкне…
— На място! — командвам почти тихо, но с такъв тон, че ротвайлер ще спре и ще се огледа за всеки случай.
Здравчев е сграбчил измъкващия се, аз съм притиснал до стената другия, единият униформен вече е пресякъл пътя за бягство по стълбището…
— Полиция! Документите!
Тоя в ръцете ми се опитва да бръкне в джоба си, не успява и моли задъхано:
— Извинете, господине, но как да покажа личната карта?
Другият сочи с крак към вратата по средата на площадката. Тя е леко отворена, отвътре наднича дребна млада жена:
— Аз тук живея… Тоя ме нападна…
Което веднага пали фитилите на другия и усещам как напъва мускули. Не успява, но ръмжи:
— Гадино мръсна… Ти ли не знаеш…
Нямам време, работата е много, затова казвам на Здравчев:
— Я го вкарай тоя в апартамента… И ме изчакай! Разпитай го, а и жена му, за бабата и дядото, пък аз ще си поговоря горе с другия и идвам…
И двамата противници нещо не са съгласни с нареждането ми, но… Хем са в ръцете на закона, хем тия ръце яката са ги сграбчили, така че…
Замъквам „моя“ човек нагоре, влизаме в апартамента, набутвам го в кухничката. Мятам го на стола, където седях преди и казвам със зверския си глас:
— Не мърдай!
И оня не мърда. Едно, че вече се увери в силата ми, второ, че вижда полицаят до вратата, трето… Трето, както се убеждавам, няма защо да се бои от полицията…
— Е? Какви са тия среднощни нападения върху мирни граждани? Кажете, господин Кочев?
Човекът поглежда личната си карта, която внимателно чета…
— Вижте, господине… Как да ви кажа? Тоя е мошеник! Крадец!
Което аз отдавна съм разбрал, но питам:
— Защо така смятате? Вие го нападате — и то у дома му…
Оня се отпуска. И започва да разказва…
С гражданина Лилов се запознал преди няколко месеца. На мач. (Ако не знаете — в града има отбор. Играе в Б група, защото почти всички останали отбори в страната са по-зле от него. Или са поне на нивото му.) Ходил редовно на мачове — колкото и странно да ми се вижда това. Стара страст, от ученическите години. Вече останали двайсетина човека в местната публика, ама…
Та се запознал с Лилов на един мач. После пили кафе, разменили си телефоните…
А преди два дни Лилов му се обадил. Казали си по няколко думи, обещали си да се видят в съботата на мача. Той — Кочев, имал глупостта да му каже, че ще е волна птичка. Хем е в отпуска, хем жена му в събота е на работа цял ден. Та ще може и по една-две бири да ударят после…
Отишъл на мача, нашите избутали пореден равен, после пили бира. Било весело, но Кочев няколко пъти искал да си тръгва. Работа имал в апартамента, ремонт бил започнал. Обаче, Лилов не го пускал. Открехнал се на вицове, почерпил…
А, когато се прибрал в кооперацията, Кочев не можал да отключи. Едно, че още в асансьора разбрал — някъде изгубил ключовете, нямало ги в джобовете. Второ — вратата била притворена. И разбита…
Извикал полиция, цъкали, писали, снимали…
И днес се сетил защо добрият му познат толкова напирал да черпи и не го пускал да се прибере навреме. Разбрал защо оня разпитвал до колко работи жена му, кога се прибира…
Та дошъл да потърси сметка от бившия си добър приятел…
Историята му можех и аз да разкажа. Още от началото. Но — оставих го да си излее нервите и малко да уталожи накипялото…
Читать дальше