Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Вижте, не си падам по натурализма. Да — сблъсквал съм се с какво ли не: дори труп, отлежавал месец в мазе. Затова не очаквайте подробни описания…

Стига ви и миризмата — тежка, сладникава, притискаща носа надолу… А трупове на две седмици… Изкарани в затворено помещение… В топлия май…

В апартамента е старият ми познайник — докторът, с него млада дама /вече с освежено в зелено лице/, трима експерти, обикалящи стаите. Кой събиращ отпечатъците, кой снимащ, кой подготвящ за изнасяне веществените доказателства. Спирам го и вземам плика с ножа. Голям, хубав, окървавен. Готварски, но използван за друга цел…

— Докторе… — казвам, но отговорът е по-бърз от очакваното…

— Ох, мале мила… Върви, че завъждай приятели в службата… Само съм огледал — за аутопсията време трябва, има някои изследвания, необходимо е да…

Леко се подмазвам:

— Е, ти си стар лъв…

— Лъв… Ама стар… Виж сега — след малко откарваме труповете. Работното ми време свършва, но заради теб — подчертавам! — заради теб, се залавям за аутопсията. Не ми звъни, не ми изпращай уж случайни пратеници. Ще ти се обадя, когато имам нещо готово. Или поне съм стигнал до някои предположения…

И на това съм доволен…

— Къде са? — питам, а Василев ми отваря вратата към малка спалня. Два дивана под формата на буквата Г, масичка до тях, библиотечен шкаф вляво. Голям прозорец над единия диван, до другия радиатор. На дивана лежи възрастна жена — полузавита с юрган (това в края на май?), с кърваво петно върху дебела нощница.

Край радиатора е паднал възрастен мъж. Облечен е нормално за тоя сезон — панталон, риза с къс ръкав, нахлузил е чехли. До главата му се е събрала малка локвичка кръв. Лежи, неудобно изкривен по дължината на радиатора, посегнал е с една ръка да се хване за главата…

На масичката куп кутийки и блистери с лекарства. От пръв поглед различавам поне 15 вида. Бутам доктора и му посочвам с глава…

— Ами какво искаш? На 85 е била жената. И се е поддържала с тия хапове. Макар че… Абе, ще одъртееш и ти… Минеш ли петдесетака, ако сутрин се събудиш и нищо не те боли — значи си умрял…

Въпреки обстановката и гадната миризма, аз се засмивам. Май си е така…

Мъж и жена стоят до вратата. Поемните лица. Мъжът се представя — домоуправителят. Обяснява ми как е купил тук апартамент преди половин година, пък веднага му тръснали домоуправителството…

— Двадесет и един апартамента — казвам. — Във всички ли живеят хора…

Мъжът ми обяснява, а аз се стремя да запомня…

— Да ги вземаме ли? — пита докторът. Вдигам ръка за внимание и започвам обиколката на стаята с очи и усет. Детайл по детайл, ъгълче по ъгълче… Заглеждам се в скъсания край на тапетите под прозореца, вглеждам се в книгите на библиотеката, отварям високата вратичка на шкафа и с изумление разбирам — то всъщност това било гардероб, а няколкото лавици с книги са просто допълнение…

В левия ъгъл, зад вратата, сложени така, че намаляват прохода наполовина, има два кашона. Пълни с книги. Да знаете как се претърсват книги… Добре, че нашенци напоследък са оставили по бившите библиотечни рафтове само книжки за готвене, за гадаене, за всякакви психологически шашми за ремонт на душата…

— Ами… — поглеждам колегите. И тримата почти се въртят на място. Здравчев ми кимва. — Вземайте ги…

И излизаме в малкото коридорче, откъдето се озоваваме в кухничката. Малка, с диван до прозореца, маса пред него, хладилник, печка, лята бетонова мивка, няколко вградени шкафа…

Почти няма място за четирима здрави мъже. Но пък през другата врата се вижда втората стаичка, където експертите са се прехвърлили и внимателно обработват. Там хептен нямаме работа засега…

— Да излезем за пушене — казвам и моите хора ме разбират. Трябва ни малко почивка — извън миризмата на мъртво, спарено, потискащо…

На площадката са три апартамента. Другите две врати са затворени, но виждаме как през малките прозорчета перденцата мърдат. Кооперацията е стара — строена е нейде през 60-те години. Малки апартаменти — водят се двустайни, с площ нейде 40 квадрата. Най-нужното — две спалнички, кухничка, баня — само с душ, място за вана няма…

Представям си как тоя човек се е справял с хигиената — а е трябвало да мие жена си, да пере, да оправя вилици и лъжици, чинии и чаши…

— Нещо за двамата? — питам, а Каменов веднага започва.

— Семейство Димчеви. Тя на 85, той на 86 години. Пенсионери са отдавна — над тридесет години…