Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Но после се сетих — беше ми ученичка. Ехе, в онова далечно време, когато млад и наивен ме назначиха като учител. И изкарах цели две години. След което направих равносметка, стреснах се от баланса на даденото и полученото. Да, симпатиите на децата са безценни, обаче… Обаче, в магазина не ме питаха колко добър даскал съм, а искаха пари…

И бившата ми жена се намеси. Та… Абе, ония години след 1989 промениха не само политиката. Сринаха най-вече стария, извечен морал…

Та кимнах на момичето — вече 40-годишна жена.

— Здравейте! — каза ми тя. — Не знаех дали ще ме познаете…

— А, как не… — излъгах я, без да се сещам за името й. — На манифестацията ли?

— С едни гости сме тук. Германци. Направо не повярваха, че има народ, който празнува подобен ден. И дойдоха да видят как прославяме писмеността и културата си…

Погледнах добре охранените мъж и жена край масата, учтиво кимнах, пожелах приятно празнуване и тръгнах покрай гърбовете на хората, вече вглеждащи се с нетърпение към центъра на площада.

Там течеше ежегодната помпозна церемония. Учениците бяха строени пред купчина местни величия, музиката гърмеше, попове пееха… Няма вече трибуни, но политиканите и обкръжението им си заделяха няколко големи плочи, обграждаха ги с шнур и униформени, а децата бяха инструктирани от послушните директори именно на тях да махат с букетите. Макар паметникът на братята Кирил и Методий да е от другата страна…

В тоя момент зърнах Василев. На около двайсетина метра, почти потънал в шпалира, но с очи шарещи нейде към мен. Втренчих се в него — той премигна няколко пъти. „Внимание!“. Тръгнах бавно натам, небрежно поглеждайки часовника си и подготвяйки телефона за снимки. Ни повече, ни по-малко — застаряващ родител, готвещ се да остави във Фейсбука или Туитъра кадри със сина — абитуриент…

А очите ми бързо направиха кръг около Василев. И го забелязах — немлад, строен, в свеж светъл костюм, внимателно заемащ нужната позиция зад гърба на дама с шапка и мъж с видима златна верижка на врата. Остатък от 90-те, подсказващ за материално благосъстояние…

— Идат, идат — шумеше дамата и с лекота въртеше беконоподобната основа на гърба си, при което едва не помете оня… А той учтиво попита:

— Вашето дете в кое училище е?

— В „Ботев“ — гордо каза тя и пак се втренчи към задаващата се колона…

Минаваха… Еди-коя си гимназия, еди-коя си „професионална“ такава /както казва Здравчев — „професионална гимназия“ си е дървено желязо/, начални училища… И ето — голяма табела, след училищното знаме образите на Солунските братя, носени от двама осмокласници, надут директор, заобиколен от квачки-учителки…

В тоя момент Василев направи крачка вляво, аз се придвижих надясно, сграбчихме здраво за ръцете оня и — едва ли не във въздуха — го измъкнахме назад. Той покорно тръгна — без да мръдне дори ръка. Нямаше как — бяхме го стиснали яката, та не можеше да пусне портмонето на дамата…

— Госпожо, — казах почти тихо. — Я вижте къде е портмонето ви и ни последвайте…

Натам е познатото. Врява, леки кудкудякания, мълчанието на заловения буквално с ръка в чужда чанта крадец…

После Василев ми каза — забелязал го, бързо преценил какъв е, нямало време да се обажда за подкрепление. И тогава съм се появил аз…

Гастрольор… Нали ви казах — бая подобни пристигат в града ни. Като в резерват…

Но тоя нямаше да остане дълго. В големия град до морето има заведение за подобни…

Ей туй се пресетих, докато вървя към адреса. И ето — пред високия седеметажен блок съм…

Пред нужния вход има две големи дървета, покриващи пътеката като балкон. Пред тях е направена с вкус малка градинка. Има дори пейка — е, с две дъски за сядане само, но в това безвремие…

Влизам във входа, пътьом отбелязвайки, че отпред са паркирани линейка, две наши коли — явно експертите, както и една патрулка. Надявам се и оперативната група да е налице…

Както се и оказва. Зад мен чувам тупкане на подметки. Обръщам се — Здравчев. Пред асансьора спираме — изчакваме бързо влизащия задъхан Каменов. А на третия етаж пред табелката с надпис „7 — семейство Димчеви“ пуши Василев…

Внимателно угасява фаса в подметката, слага го в хартиена кърпичка, която измъква от джоба си, прибира пакетчето там и отваря вратата. В тая последователност — бавно, отмерено, като че е на дипломатически прием. Макар че там надали пушат контрабандни цигари…

А зад вратата…