Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— А ние тръгваме по апартаментите. Седем етажа с апартаменти са, както каза домоуправителят. Първи и втори поема Здравчев, четвърти и пети Василев, на шестия има само един апартамент с хора — Каменов ще отиде там след огледа, аз ще съм в тия двата тук, на третия, после ще се кача до седмия, там в два живеели хора…

И се понасяме. Което звучи палаво и небрежно, но крие много, много черна работа…

Човек по човек, реплика след реплика — запознаваме се с живущите в кооперацията. Съвременни хора — излизат сутрин, понякога се прибират по обяд, най-често привечер, затварят се в апартаментите си. Там, където е другият им свят — истинският, със семействата. Дори един самотник от седмия етаж, който е изгубил жена си, дори той рядко излиза вечер. Там, зад желязната врата, е истинският живот. Спокойствие, любими занимания, любим живот. Дали ще дремят или ще се веселят — хората са в друг свят. Някои от тях гледат телевизия, други дори следят новините — обаче, повечето не щат и да чуят какво става в държавата или по света…

Защо?

Напрежението, мизерията на битието и духа, грозната реалност, фанфаронщината на политикани и чиновници, всеобщият официален фалш на обявеното за демокрация…

Оставят реалността пред входната врата, превърната в желязна завеса. И минават в своя свят — лош, добър, но свой…

Отсреща живеят пенсионери — мъж и жена. Посрещат ме полузаспали. Мъжът е по пижама, отгоре й е метнал сако — въпреки горещата вечер. Явно това е своеобразна граница — той си е у дома, но е готов да посрещне представителя на властта. Сядаме в хола — задушен, миришещ на нафталин. Жената сваля калъфи от мебелите, мъжът вади шишенце с ракия. От пръв поглед разпознавам питието на Плюшкин, пазено за гости — само не съм убеден дали видях в него мушички. Жената носи кекс. Който видимо е пресен и страшно вкусен така, на мраморни филийки…

Разговаряме доста. Типично съвременно пенсионерско семейство. Цял ден не се виждат — той обикаля по центъра, тя седи в парка. Познатите им са от там — познати, макар той да ги нарича „приятели“, а тя на няколко пъти да споменава какво й казали „приятелките“. На тия години приятелства трудно се завързват, а старите са вече в небитието. Където са и приятелите. Но нуждата от близки хора ги кара да преувеличават и се самозалъгват…

Вечер се срещат, разговарят — по-скоро се карат, уточнява той, а тя го прекъсва с остра бележка, след което… Едвам ги спирам… Хора, които са си омръзнали, на път са да се намразят, но предпочитат своите скандали, вместо държавните и обществените… Ако имат късмет — ще се разделят в различни светове, докато децата им ги дават като пример за задружно семейство…

Баба Кира и дядо Трифон са минали тая граница. А пред комшиите им…

Мъглява, мрачна картина, лъхаща на безнадеждност и безперспективност. Дори хоризонт липсва — колкото и да се отдалечава от очите на човек, тая измислена линия поне очертава нещо в далечна перспектива…

Другото семейство, което посещавам, е от четирима души. Мъж, жена, две момчета — на около 10 и 12 години. Сравнително млади хора, деца на „демокрацията“. Той е бил доскоро безработен, тя е в някаква шивашка фирма. Говори мъжът. Жена му е плащаща данъци робиня — шестдневна работна седмица, сутрин излизала в пет и половина, прибирала се към седем вечерта. Налагало се — фабричката им е в стария индустриален квартал /една смесица от заводски останки и превърнати в нещо като помещения за труд халета/, а до него пътят отнема малко над половин час. Има градски автобус — но малък. Направо казано — микробус. Който при това пътува с празни места. Левче натам, левче насам… При минимална заплата и две деца, а доскоро и безработен мъж…

Но този мъж е бил у дома си нейде около два месеца, преди да намери работа като нощен пазач. И е видял туй-онуй, та насочвам вниманието си повече към него…

На седмия етаж ме посреща немлад мъж, леко пълничък, с интелигентен вид. Както се оказва — учител. Поне още месец. Защото бил в някакво село, чието училище щели да закриват. И се чудеше де да търси работа…

— Разбирате ли, ние сме приходящи в това село. Пет години работя там. На 15 юни директорът ни уволнява, на 15 септември назначава. Така пести пари…

Поглеждам го. Не се лъжа. Познат ми е, но… Внезапно нещо изплува в съзнанието ми:

— Костадин Пенев?

Учителят кимва и поглежда жена си. Явно се радва, че го познах…

— Съученици бяхме — стиска ръката ми. — Чудех се дали ще ме познаеш…