Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Така… — казвам и се надвесвам над него. — Седите тук и не мърдате! Даже до тоалетната… Саракинов! — виквам на полицая. — Господинът ще ме изчака. Никакво напускане на кухнята! Телефонът… — протягам ръка и оня безволно слага в нея старичкия телефон…

След което се спускам на втория етаж. Където Здравчев е също в кухничката, а на дивана седи Лилов. Жената не се вижда…

— Е? — питам…

— Да, разговарях със съпругата на господина — отчита се Здравчев…

— Чудесно! А сега — за сбиването…

Лилов понечва да се изправи, колегата го натиска по рамото и оня се отпуска…

— Ма тоя е луд, господине! На мачове сме се виждали, приказвали сме си, а сега… Направо ще ме убие…

Поглеждам Здравчев:

— Стар номер, а?

Здравчев кима:

— Мислех, че ме е познал, ама явно остарява и склерозата…

Лилов внезапно става сериозен:

— Познахте ме, май?

Кимаме и чакаме…

— Добре де… Тоя път ви паднах. Ама случайно…

— Няма как да не попаднеш… — минавам на интимен тон. — Няма как… Веднъж стомна, втори път стомна… А тоя номер го прилагаше през 90-те, помниш ли…

Я, няма да помни… Тогава полицията го спипа за първи път, за пръв път го пратихме в затвора. Същият номер. Сприятеляване, проучване, отвличане на вниманието… През което време апапите тършуват спокойно в празния апартамент. Излежа си присъдата, после чухме, че уж мирясал, даже някой спомена, че станал арендатор…

— Какво стана с нивите? — питам уж случайно…

— Бе, вие като сте се заяли с мен… А аз съм дребна риба, гледам да оскубя тоя или оня балама. Какви вълци има… Таман бях уредил земите на цяло село да взема… Хем ме биха, хем не смея да мина в оня район…

Още малко — и ще му съчувствам…

— Защо не си потърси работа? Ти май беше завършил нещо в механизацията…

Лилов се подсмихва:

— Жената е завършила обувно производство. Правеше у дома обувки по поръчка — оригинални, много хубави, здрави… Ама в това време… После отиде в работилничката на Генадиев, знаете го — едра акула е. На минимална заплата, глоба за всичко, без осигуровки. Генадиев има и земя арендувана — май половината област е негова. Питах приятелчета… Ми, то по-добре да се обесиш… Или да си крадеш…

— Ама хващаме… — казва Здравчев. Той е седнал срещу му, аз до мивката — направо приятелчета си говорят за гадната реалност…

— Е, риск си е… Обаче…

Извикваме патрулка и го изпращаме в близкото районно. Какво да го правя? Не е Жан Валжан, не е и Ал Капоне…

Но не е и мирен гражданин…

Крадец, да…

Обаче, ми стана едно гадно, когато излизахме от апартаментчето му, а смалената му още повече жена мълчаливо ни проследи с поглед до вратата. Ние двама с колегата и помежду ни мъжът й — с белезници…

Звънвам на Каменов и Василев — малко съвещание. Да се чуем, да обменим наученото, да изложим новите версии…

Събираме се пак в кухничката. Миризмата от апартамента е почти изчезнала. Или сме свикнали…

— Е? — казвам вместо увод. — Успяхте ли да обиколите всички?

Колегите измърморват по нещо, но общото звучене е положително. Успели са… Поради което изглеждат като първомайски балони — червени отвън, готови всеки момент да се спукат от напиращите впечатления и усилен умствен труд по анализа им…

Започва Каменов, сетне Василев, после Здравчев, завършвам аз…

Обобщено, нещата звучат така…

Баба Кира и дядо Трифон живеели във входа от строежа на кооперацията. Тук отгледали децата си, даже синът им живял няколко години в едната стая заедно с младата си жена. Хората ги познавали като редовно плащащи си всички задължения, заеми от никого не са вземали, на няколко човека давали. Не били стипци, не били и с широки пръсти. Излизали редовно пролетно време на трудов ден — дори след като промените отметоха ОФ организациите. Градинката пред входа е тяхно дело — оградили мястото, дядото използвал познанства в общината, докарали му камион пръст, засадил две фиданки, които сега са големи дървета…

Не събирали гости, но понякога имало празненства у тях — кога за сватба, кога за някое внуче, кога при поредното завръщане на сина…

Внуците им от сина понякога идвали заедно с майка си — чистели, перели, единият дори готвел. Дъщерята се появявала рядко — един или два пъти годишно, много заета била. А щерките й изобщо не се вясвали. То май и в България ги нямало, ама старите не говорели за тях, а дъщерята минавала покрай бившите си комшии като край турско гробище…