Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

И всичко било наред… Докато бабата взела да сдава багажа. Паднала и счупила ръка, после бавно оздравявала, ходили по доктори, често викали „Бърза помощ“, идвала и снахата с такси по тревога…

А сетне бабата се залежала… Повече от година…

От дядото понякога чували как е. Той се превърнал в специалист по всички болести — оплаквал се на съседите колко неграмотни са лекарите, какви неправилни лекарства изписват, даже късал и хвърлял предписани рецепти, защото според него били с вредни илачи. Нареждал на бабата кога и какво да пие…

Това не само от приказките му научили хората. Понякога чували и от апартамента какво се носи. Да, стар строеж, тухлен, но…

Кънтял гласът на дядото, разнасяли се ревовете на бабата. Звуци, които преди никога не се били чували от жилището им…

Както каза Василев:

— Те просто останали сами. И нямали с кого да говорят, ни с кого да се скарат. Затворена среда — той и тя. Настъпваща деменция — и при двамата, с различни прояви и…

— Деменция? — попитах.

— Да, намерих документи от един преглед. От миналата година — каза Каменов — папката беше сложена под кашоните. И пише „Средна, с уклон към тежка“… Защо не се е лекувал, защо докторът ги е оставил — не зная…

И така — самота, деменция, липса на интереси…

Да, да — на интереси. Стар човек — уморен, болен, нямащ сили да надделее апатията. Предпочитащ да пусне телевизора и да приема всичко, което му кажат, вместо сам да потърси информация, да я осмисли, да я анализира, да си направи изводи… Може и погрешни — но свои…

Немалко от тях стари хора имат у дома си библиотечки с по 100, 200, че и повече книги. Спомен от онова време, когато да се чете беше престижно, а домашните библиотеки бяха обект на завист и състезание…

Но…

Какво да чете? Човекът е живял толкова, че е убеден — всичко знае, всичко е видял. И няма нужда от повече знания. А в момента, когато приеме, че няма нужда да учи — човек умира. Не, материално си живее — и то по-добре. Но остава само телесната обвивка. Хранеща се, дишаща, съществуваща…

Затова се радвам, когато видя някой познат пенсионер, отиващ я на лозе, я на село. Да, не е интелектуално занимание, но е занимание. Някаква цел, някакъв стимул за живот — смислен живот…

И избягвам обикалящите центъра на града възрастни хора, изписващи елипси от единия край на пешеходната зона до другия. А после обратно…

Баба Кира и дядо Трифон били попаднали именно в тоя капан — на скуката. Излъгали се, че понеже някога са работели в области, смятани за интелигентни, вечно са знаещи и можещи, самоубедили се, че нямат нужда ни от книги /затова бяха двата кашона — разпродавали библиотеката си/, ни от филми, камо ли от музика. И — скучаели…

Което ги довело до единственото занимание и забавление — скандалите. Просто имали нужда от временно натоварване и разтоварване — и се карали. За каквото ще да е — но да не скучаят…

Той крещял, тя ревяла… И двамата, предполагам вътрешно доволни. Занимавка…

Погледнах колегите…

— Нещо скъпоценности, пари? Да са се хвалили? Да са споменавали?

Каменов поклати глава:

— Никой нищо такова не спомена…

— Жената от девети апартамент — обажда се Здравчев — каза, че бабата дори като млада не е носила гримове и украшения. И живеели скромно. Може да са имали някакви пари — всички крият нещичко за погребението, но колегите са открили при обиска само едни 2 000 лева в гардероба…

Василев мълчаливо разперва ръце. Нещо го тормози…

— Майка ми умря млада — казва той внезапно. — Баща ми е горе-долу на годините на дядо Трифон. Уж живее с нас, а не е с нас. В два свята е — срещаме се, храним се заедно, телевизия гледа с децата, но… Лъже! Излиза нанякъде, скита под слънцето — хем го предупредиха лекарите, че не бива. Оня ден паднал зад блока в градинката. Решил да засади някакви цветя и… Откараха го с „Бърза помощ“, освестиха го… А вечерта ми разправя, че изобщо никъде не е ходил, не е падал, в болницата не е бил. Избрал си е жена ми за грешница и ми разправя как тя не се прибирала по цяла седмица, как не му давала ядене… А живеем в един апартамент… И всеки ден сме заедно, сутрин закусваме, често и вечеряме заедно… Обаче — лъже ме. Че се и обижда, когато вижда — не вярвам!

Ние мълчим…

— Някак си щастлив изглежда, когато почне да лъже. Някак си намира друг за виновник и дори се забавлява с това…

Какво да му кажа? Не съм имал подобни проблеми… Но дано никой няма с мен…

Да, живее ми се — като на всеки… Обаче, тия дни се замислям…