Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Какво точно искаш? Какво? — въздъхва той и се мъчи да бъде точен и безпристрастен. — Извикал полицията заради убийство. Млада жена, бивша негова ученичка. Ония веднага се обадиха тук и го задържали… Остави другото, но го сложили долу, в ареста… Та се накарах на Марков, извели го, сега те чака някъде в участъка…

— А за убийството?

— Не знам… Нищичко не знам… И на теб нищо няма да кажа. Искам да си непредубеден… После ще чакам ти да кажеш…

Ясноооо…

— Тоест — отиде ми тая нощ…

Шефът ме поглежда с надежда…

— Ако и сега се справиш за една нощ…

Полицаят на входа внимателно разглежда картата. Познава ме добре — помня го от акцията в клуба. Изглежда, обаче, има специална задача — да покаже на дошлия, че е гост тук. При това нежелан…

Зад голямото стъкло отляво виждам как новият дежурен приема задачата си. Познат ми изглежда… Ами да — Карацончев. Беше с нас в курорта. Имам добри впечатления за него — сериозен, отговорен, интелигентен човек. Даже се чудех защо не е изпратен на курсове — да държиш подобен човек като редови полицай си е разхищение на кадрите. Но — тук е участъкът на Марков. А Марков има свои правила. Първата точка от които е — умните не се толерират…

Щраквам шумно обложката, прибирам картата и тихо казвам: „Мирно!“…

Изпъва се автоматично…

— Къде е Марков?

Нейде в полутъмната част на неголямата входна заличка се чува провлаченият му глас:

— Тук съм, тук…

И се показва самият той. Слаб, среден на ръст, с леко високомерно и гнусливо изражение. Поглеждам бавно — с еднакви чинове сме, а и съм изпратен от началството:

— Марков, не ви ли предупредиха за идването ни?

Засечка… Няма как да излъже, не му се и ще да демонстрира пред подчинените си елементарна култура…

— Виж сега…

— Колега, на „ти“ разговарям само с приятели и близки. Нека спазваме правилата, а?

Марков е лошо ударен — пред подчинените, които ще има какво да обсъждат. Неетично, ще кажете… Тук етиката няма думата. Имам задача, чака ме трудна работа, нямам време да създавам властнически илюзии и да галя егото на подобен тип…

— Заповядайте, колега — натъртва той и отваря вътрешната врата…

Мълчаливо го следваме. Ние — аз, Здравчев, Василев. Каменов е успял да излезе след работа от Управлението, но се свързахме с него и скоро ще се присъедини…

Пред кабинета на Марков на третия етаж — с номерче 33, спираме. Махвам с ръка на двамата колеги да останат, влизам…

Марков уверено се отправя към бюрото си. А аз небрежно сядам на малкото диванче до стената, подминавайки специално сложения за посетители стол…

— Е? — питам тихо, с тон на ревизор. — Какво всъщност е станало?

— В банята на апартамента си е намерена пребита и застреляна Мина Димчева. Млада жена — на 30 години, омъжена, без деца. Работи в „Импекс трейдинг Салоники“, българо-гръцка фирма, мъжът й е шофьор на такси, търсим го… — усещам нежеланието на Марков да докладва, но нямам време да приглаждам настроението му…

— Защо е бил задържан Гергов?

— Когато полицаите отиват, той е бил във входа на кооперацията. Казал, че бил извикан от убитата, но те не са сигурни дали е влизал или излизал… Качили се всички горе и заварили кървавата картина. Входната врата била отворена, банята е насреща — веднага разбрали, че е убийство…

— Но кой е извикал полиция?

Марков изведнъж се сепва. Нещо май, все пак, го разтревожва:

— Ние получихме сигнала от 112. На тях се е обадил мъж и казал, че на тоя адрес стават лоши неща. После затворил, но накрая добавил: „Май е убийство“…

— Телефона засекли ли са?

— От джиесем, с предплатена карта…

— Непознат ви вика, вие отивате и задържате първия попаднал?

— Освен това…

— Да?

— Изпратих веднага хора да обискират дома му…

— Със съдебна заповед?

Марков за пръв път се смущава:

— Не… просто го попитах пред свидетели има ли нещо против. Той се съгласи веднага. А нашите хора са намерили в антрето пистолет, с който скоро е било стреляно. Направо цевта вони…

— Поемни лица?

Марков се смущава още повече…

— Нямахме време… Но има рапорт…

Мълчаливо кимам… Бързал, за да докладва как е разкрил престъплението. И сега има пистолет, който трудно ще бъде приет за доказателство… Подобни грешки не би допуснал дори курсант. Или по-скоро — не би трябвало да допусне…

Представям си реакцията на шефа при доклада ми. Направо няма да повярва. Та това са азбучни правила…