Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Телефонът рязко иззвъня. Тя вдигна апарата, натисна копчето:

— Ти си мръсник! Ще му кажа… На всички ще кажа… А те смятах за приятел…

От другата страна някой рязко и неприятно се изсмя…

— И знаеш ли кого извиках — каза тя гневно, надигайки се с последни сили. — Не, не позна… Ще дойде…

От другата страна се чу рязко щракане…

Тя се отправи към банята. Не можеше да се появи такава пред човека…

Ех, защо стана така… Не трябваше да се скарват със Симо… Първа любов, първи мъж, първи брак… Но бяха млади, много млади. И тя реши, че вече всичко в живота е нейно…

А той тръшна вратата…

С Марин й беше добре. Не оная голяма любов, без пламъци и страсти — но добре…

А сега…

Външната врата се отвори. Кой беше? Та ключове имаха само тя, Марин и…

На прага се появи сянка…

В края на работния ден винаги съм нащрек. И най-често има защо. Според закона за всемирната гадост, точно тогава се случва нещо. Почти никога не добро. Поне да беше нещо нормално…

Та и днес. Оглеждам документите по бюрото. Нищо особено — две кражби, които можеше да почакат до утре. Още повече че Кайо Попа вече сме прибрали долу в ареста и той със сигурност обмисля как да пропее, какво по-малко да каже. Може да почака до утре — тъкмо ще е втасал. Макар че за опитен крадец като Кайо… Но пък на тая опитност разчитам — знаеше си уроците, разбираше ситуацията, сега трябваше да обмисли докъде да признава…

Поглеждам към екрана на компютъра. Всичко е затворено, електронната поща е празна, изпратих преди малко отчета за месеца до шефа. Можеше да му го занеса принтиран — ей я вратата му, зад ъгъла на коридора е, но… Нека се потормози малко с компютъра… Дребно отмъщение заради факта че е началник…

И реваншът му идва почти мигновено…

Звън…

Натискам бутончето с надеждата, че ще ме пита къде да намери пресни омари за вечеря с Анджелина Джоли…

— Ела! Спешно…

Барем да беше попитал дали съм още в управлението…

Но няма смисъл — изключвам телефона, оглеждам се, затварям вратата. До утре заран…

Пожелание, което само не вярва на себе си…

Чунким не знам какво следва…

Познавам, разбира се…

— Спешно! — посреща ме той още от прага…

Ама, разбира се… То кое и кога не е било спешно… Да можеше да ни дадат една машина на времето, та да се появяваме на местопроизшествията преди бандитите…

Че съм се размечтал…

То екрана на компютъра съм си донесъл от дома, синът ми даде пишещата си машина, че не я ползва от двадесет години, дъщерята веднъж, минавайки от тук, ми остави завесата, която била ушила за кухнята си, та имам свястно перде на прозореца, аз за машина на времето съм се закахърил…

— Не гледай така, ами действай…

Скромно и послушно отговарям:

— Слушам, шефе! Но ако ми кажеш и какво да правя…

Той се плясва по челото:

— Боже, ама и аз…

— Знам — съчувствам му. Отдавна се забелязва…

Шефът ми отправя зверски поглед…

— Абе, ще те видя аз като станеш на моите години…

Които са цели петдесет и пет — миналия месец черпи…

— Слушай сега… Отиваш в Трети участък…

Подмолно в душата ми се надига стон. Трети участък… Марков, центъра на града, новобогаташите и гъзарчетата, баровете, проститутките, наркотиците…

— Задържали са Гергов…

Хвърлям учуден поглед…

— Гергов, бе… Учителят… Дето по телевизията…

Сега и аз кимам. Градът не е голям, познаваме се. Особено по-известните хора — кмета, Шалаврата — просяка, госпожа Теодора от кафенето до общината, братята Кръстеви, Красьо Розовичкия, покойния Перлов… И, разбира се, Гергов. Вече пенсионер, изучил маса народ, постоянно влизащ в конфликт с началници и родители, обичан от децата /някои вече на петдесет години/, чест гост не само в местната телевизия…

Не ми е преподавал, но знаех доста за него. Достатъчно, за да го поздравявам при среща…

Поглеждам учудено шефа…

— За убийство…

Ха сега де… Ако Гергов… То какво остава…

— Върви, върви… Там ще разбереш, на място. Имаш всички правомощия… И вземи някои наши хора…

Това е добре. Щото в тоя Трети… Като почнеш от Марков… Абе, предпочитам с тях да не работя. За извънработни срещи и дума да не става…

— Здравчев, Каменов… Василев мисля, че е още тук…

Смръщвам се. Тоя… Бяхме в курорта при петорното убийство. Не направи някакви гафове, но не мога да изрева от кеф, че ми го препоръчва. Все пак, кимам. От Управлението е — по̀ дружко си е…

— Шефе, нещо поне кажи…